Би трябвало да й стига, ако това бе всичко, което можеше да очаква от него. Уилям си беше отишъл, а ето че той — нейният любовник — беше тук, при нея. Та нали самата Аделин я беше посъветвала да се забавлява, докато все още можеше.
В действителност Соня съвсем беше забравила за присъствието на Аделин Пруе, тъй като цялото й внимание бе погълнато от него — капитан Стивън Морган, който без униформа изглеждаше унищожително красив в добре ушитите си цивилни дрехи. Той й говореше нещо, но Соня го прекъсна с дрезгавия си от плач глас:
— Не, не искам да слушам повече! Нищо няма значение, чуваш ли ме? Защо продължаваш да стоиш там? Преди нямаше нужда от подкана, особено в нощта, когато насила ме прелъсти! Какво те възпира сега? Не съм ли по-красива от нея? Виж, моята кожа е по-бяла…
— За бога, Соня, престани! Не съм дошъл да те изнасилвам. Ще ме изслушаш ли, по дяволите?
Когато Соня понечи да разкъса нощницата и да разкрие гърдите си, Стив направи грешката да хване китката й. С нежност, която го изненада, жената го прегърна с двете си ръце и спусна голите си крака на пода, очевидно възнамерявайки да стане.
— Виж какво, Соня — строго започна Аделин Пруе, засрамена от това, че се бе забавлявала твърде много, и не се намеси по-рано.
Но един глас — по-млад и по-ясен — ги накара да замръзнат на място.
— Защо трябва да ти вярва, след като знае за навика да изнасилваш беззащитни жени? Не отричаш това, нали, Стив?
По-късно Стив с огорчение си мислеше, че Джини не би могла да избере по-неподходящ момент, за да влезе. Предположи, че е била много доволна от себе си, когато е видяла слисаните физиономии, извърнати към стройната й, неумолима фигура, изправена до вратата. Тъмните кръгове около очите й контрастираха с белотата на изящното лице и още повече подчертаваха смразяващите смарагдови отблясъци на зелените очи. Повече от когато и да било те приличаха на очите на дива котка. Джини не гледаше Стив, а Соня, която, притисната към Стив, клатеше глава и питаше настойчиво като дете:
— Коя е тази? Друга от твоите жени ли?
Джини дори й съчувстваше — горката Соня, с каква тайна е трябвало да живее през всичките тези години! После реши, че не може повече да гледа Стив, който до този момент не бе промълвил нито дума.
— Та той не става вече за нищо — не заслужава да копнееш толкова много по него. Не, не съм една от жените му. Просто гостувам тук. Заминавам си у дома.
Дори когато тя се обърна и напусна стаята, дори и тогава Стив не направи нищо, за да я задържи. От всички присъстващи единствен той разбра истинския смисъл на думите й и какво означаваше начинът, по който си бе тръгнала. Не измисли как да я убеди да остане, без да изложи и двамата — ето защо я остави да си замине. Сигурен беше, че го напуска завинаги. Съзнаваше, че тя ще остане единствената жена, която искаше да притежава без остатък.
Част втора
13
Без да знае защо и дали наистина желаеше това, тя беше тук, на този кораб, който се носеше като птица по спокойното море и само тихият ветрец от време на време разхлаждаше зачервеното й лице. Танцуващи слънчеви лъчи пронизваха прозрачната синьо-зелена вода и искряха като милиони мънички слънца. С притворени от удоволствие очи Джини се оставяше на солените пръски, мокрещи косите и лицето й. Какво ли би станало, ако се хвърлеше в морето? Някъде бе чела, че удавянето е лека смърт — не е толкова болезнено, колкото да се удавиш в сълзи.
— Какво щастливо съвпадение — да попадна точно на вас — провлачено беше изрекъл Андре Делери с мързеливия си, леко саркастичен глас. Въпреки че се бе надявала да не среща познати, Джини ни най-малко не се притесни.
— Наистина, какво съвпадение! А вие накъде, господин Делери?
Той едва забележимо повдигна рамене, без да сваля от нея блестящите си жълтеникавокафяви очи.
— Ако имам късмет, може да сме в една посока. В случай, разбира се, че това не ви се стори вече прекалено голямо съвпадение, какво ще кажете?
После, без да й остави възможност да му отговори, той я улови за ръка:
— Елате, позволете ми да ви поканя на чашка кафе! Обещавам, че в това кафене ще бъдете в пълна безопасност — така както бяхте и в моя апартамент. Или може би се страхувате от клюки?
Тя отдръпна ръката си, но прие поканата. Вече й бе все едно.
Вечерта, когато бяха стреляли по сенатор Брандън, Делери вечеряше с неколцина приятели, а и в никакъв случай не приличаше на човек, който ще убие врага си скрит в някоя тъмна алея.
Кафенето, в което влязоха, бе чисто и уютно. Заведоха ги до една маса в дъното.
— В Хавана има хиляди кафенета — каза Делери.
— Там ли отивате, в Куба?
— Разбивате сърцето ми. Изобщо не ви е грижа. А аз се надявах да ви убедя да посетите Хавана. Тя е вълнуващ град, особено ако я посещавате за пръв път. Но накъдето и да тръгнете оттук, все ще трябва да минете през Куба. Нямате ли приятели там?
— Ако имате предвид хората, за които се сещам, да, те наистина са приятели на съпруга ми, но ние невинаги имаме общи приятели — отвърна Джини, докато разбъркваше кафето си.
— Колко сте умна и колко бързо схващате. Винаги съм се чудил какво ли е да си женен — той потръпна и бързо добави: — Но не чак толкова, че да се оженя. Мразя обвързването под всякаква форма.
— Много бързо сменяте темата. Е, за какво ще си говорим сега?
Той се засмя, отмятайки глава назад по начин, който му придаде хлапашки вид.
— Знаете ли, наистина ми е приятно да си бъбря с вас. Предполагам, че и по-рано са ви го казвали, но вие сте наистина забележителна жена!
— Благодаря ви.
След кратка пауза, той подхвърли небрежно:
— Знаете, из града се носят всякакви слухове. Случайно разбрах, че скоро заминавате за Мексико, за да се съберете със съпруга си. Всъщност къде е той в момента, там ли?
Докато обмисляше отговора си, Джини отпи от кафето.
— Какво искате да знаете всъщност — къде отивам аз или къде е заминал мъжът ми? Бихте могъл да бъдете по-прям, просто за да спестим време. Може би ще ми е забавно да отговоря на въпросите ви, но само ако и вие отговорите на моите.
— О, предлагате ми да сключим сделка! Е, добре — просто се чудех как е възможно съпругът ви да предпочете да придружава до Мексико една симпатична млада кубинска вдовица, а да остави привлекателната си жена да се прави на милосърдна сестра? Достатъчно ясен ли бях?
Тъй като очакваше, че ще се опита да я улови неподготвена, Джини не промени израза на лицето си.
— Напълно. Сигурна съм обаче, че вече знаете отговора. Мъжът ми трябваше да реши неотложен семеен проблем в Мексико, а пък Ана дос Сантос се връща при родителите си, чието имение се намира в
