Служителят провери на невидимия за гостите на хотела екран.
— Да, господине. Отпечатъците ви вече са съхранени в нашия архив.
— Чудесно! — одобри Чандлър и плъзна по плота банкнота от петстотин кредита. — Сигурен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност.
— Безусловно, господине. — Мъжът прибра с ловко движение парите в джоба на сакото си. — Как да се свържем с вас, ако господин Мендоса остави плик?
— Аз ще мина пак — отговори Чандлър, извъртя се на пети и се върна при колата.
Проведе горе-долу същия разговор в следващите три хотела. Накрая се отпусна доволно на задната седалка.
— Всичко е наред — каза на Джин. — Мисля, че добре се постарах да разтръбя присъствието си.
— Видях те да буташ пари на администраторите — отбеляза шофьорът. — Плати им да се раздрънкат ли?
Чандлър се усмихна развеселено.
— Дадох на всеки по петстотин кредита, за да не казва никому, че съм в Порт Маракеш.
— Чакай малко — учуди се Джин. — Искаш да се разчуе, а си платил, за да пазят тайната? Май не те разбирам.
— Поне един или двама от тях ще решат, че щом съм готов да се разделя с половин хилядарка, за да мълчат, сигурно някой друг ще даде две-три хиляди, за да научи тайната… До довечера всеки, който би решил да се възползва от услугите ми, вече ще разполага с информацията.
Шофьорът се ухили.
— Изобщо не се сетих!
— Не беше нужно. Знам какво да правя.
— Сега накъде?
— Ако аз не бях в Порт Маракеш и ти имаше достатъчно пари, за да махнеш някого от пътя си, кого щеше да наемеш?
— Щях да отида право при Хирурга.
— Какъв е този хирург?
— Истинското му име е Виторио някой си, ама всички му викат Хирурга. Може да те накълца на мръвки, преди да си разбрал, че е близо до тебе.
— И къде да го открия?
Джин сви рамене.
— Мярка се на пет-шест места. Обикаля да провери няма ли да изскочи нещо като за него.
— Помисли къде е най-вероятно да го заварим и карай натам.
— По това време трябва да е във „Върколака“. Това е един ресторант в Платиновия квартал, близо до оная таверна, където пийнахме вчера.
— Платиновият квартал ли? Снощи не забелязах такова разкошно място.
— А, доста е западнал — съгласи се шофьорът. — Но точно преди да изтощят всички залежи, някой открил платина и настанала страхотна врява. Само че рудата не била достатъчно богата да си губят времето с нея. Кварталът е построен над мината. Има толкова тунели, че можеш да минаваш от къща в къща, почти без да излизаш на светло… стига да знаеш пътя. Все се случва да слезе някой, който не познава тунелите, и честичко повече не излиза на бял свят.
— Едва ли подземията са толкова обширни, че да се загубиш в тях — усъмни се Чандлър. — Предполагам, че изчезналите умират, преди да ги довършат жаждата и гладът.
— Свирач, там живеят типове, дето не ги е огряло слънце от десет години. Или им плащаш, за да те оставят на мира, или те обират до шушка и оставят трупа ти на червеите. — Той помълча мрачно. — Не си виждал гадина като червеите на Порт Маракеш. Проклетиите са дълги поне половин метър и имат зъби! Оставиш ли труп долу, ще го оглозгат до кости за броени часове.
— Приятно местенце.
— А хората в тунелите са по-лоши и от червеите. Някои разправят, че дресирали гадините да не ги закачат. Други пък се кълнат, че хапвали червеи, за да не пукнат от глад.
— А Хирурга слиза ли в тунелите? — полюбопитства Чандлър.
— От време на време. Естествено, всички го познават, затова не му досаждат. Най-много пари изкарват, като крият бегълци, или пък обират нещастниците, които попадат там случайно.
— Интересно — равнодушно каза Чандлър.
— Ха, не е само интересно, ами си е адски опасно — почти тържествено изрече Джин. — Решиш ли да се пъхаш в тунелите, махам се.
— Ще го запомня.
След няколко минути колата спря пред малко правоъгълно здание, което изглеждаше някак неуместно в този град на куполи и чудати арки. Не личаха нито врата, нито прозорци, но Джин уверяваше, че заведението не се нуждаело от излишна реклама. Който имал работа тук, бездруго знаел къде е ресторант „Върколака“.
— Най-добре да дойда с тебе — каза той, щом Чандлър понечи да излезе от колата. — Ако разпитваш за Хирурга, без никой да те познава, може да ти направят неочаквана операция.
Свирача влезе след шофьора в помещението, което едва се вместваше в понятията му за допустимото — евтини столове, оръфани сепарета, надраскани масички, миниатюрен бар до лявата стена и намусени сервитьор и сервитьорка.
Зад барплота стърчеше същество, сякаш изскочило направо от най-ужасните детски кошмари. Имаше човешка стойка, но глава на вълк, с удължена муцуна и внушителни остри зъби. Ушите му не бяха нито човешки, нито вълчи — широки и източени, те прилепваха високо към главата. Лицето, шията, гърдите и ръцете на създанието бяха покрити с гъста козина, а елегантен костюм скриваше останалите части на тялото.
Джин поведе Чандлър право към този изрод.
— Свирач, запознай се с Върколака — промълви той и се дръпна встрани.
— Чувал съм за тебе — каза Върколака и протегна ръка (по-скоро лапа).
— Изненадан съм, че и аз не съм чувал за тебе — промърмори Чандлър и се здрависа с него. — С козметична хирургия ли се разкраси така?
— Да.
— Но защо реши да станеш точно вълк?
— А защо не? — подсмихна се стопанинът, а дълбоко в гърлото му нещо изгъргори. — Поне ме запомнят от пръв поглед. Разбира се, за човек с твоята професия нямаше да е особено предимство. — Той се вторачи в Чандлър. — Защо ли си мисля, че не си дошъл да опиташ гозбите ми?
— Търся един човек.
— Нима?
— Хирурга.
— Не е тук.
Свирача се озърна въпросително към шофьора си, който бе огледал малкото заети маси и поклати глава.
— Ако искаш, намини утре — предложи Върколака. — Той е един от най-честите ми клиенти. Идва тук четири-пет пъти в седмицата. — Посочи маса в ъгъла с чудесен изглед към входната врата. — Онази е запазена за него.
— Вече не е — натърти Чандлър.
— Тъй ли?
— Сега е моя. Можеш да съобщиш това на останалите си клиенти.
— Не знам дали Хирурга ще остане много доволен от промяната.
— Не е мой проблем — заяви Свирача. — Или ще си смени работата, или да си търси друга планета. От него зависи.
— А той знае ли вече за решението ти? — подхвърли Върколака.
— Ще научи — обеща Чандлър. — Ако го видиш, преди да го срещна, кажи му.
— Няма да стане, приятел. Четири години търпях да ми направят това лице, а Хирурга ще ми го накълца
