— И на мен не ми се вярва да ги търпиш, особено ако си поне наполовина толкова добър, колкото разправят.
— Може би ще имам нужда от шофьор, който знае кое, кого и къде да намеря — продължи Чандлър.
— Виж ти?
Лицето на Джин светна от оживление.
— Да, възможно е. Познаваш ли някого, комуто би допаднала тази работа?
— Седиш срещу човека, когото търсиш.
— Но ти вече си имаш работа.
— На това парче скала има твърде много убийци. Най-сигурно е да работя за най-печения.
— Поне си те бива в приказките — призна Свирача. — А умееш ли и да си държиш езика зад зъбите?
— Можеш да ми се довериш.
— Ако се споразумеем и се окаже, че не мога да ти имам доверие, не ти завиждам. — Чандлър помълча. — Е, още ли искаш да работиш за мен?
— А какво ще получавам?
— Повече, отколкото ако фучиш напред-назад между града и космодрума, дори заедно с рушветите от хотелите и баровете. Само в налични, без нищо черно на бяло.
— Все пак кажи ми някаква сума. Нали ще се возим в моята кола. Искам да си сметна разходите.
— Сега по колко изкарваш?
— С всичко допълнително ли? — попита Джин. — Май ми се събират по шестстотин кредита на седмица.
— Давам ти двойно повече.
Шофьорът веднага му протегна ръка над масата.
— Съгласен!
Чандлър стисна ръката му.
— Споразумяхме се значи. От този миг ти плащам аз.
— Върховно! — възкликна Джин, после се поколеба. — Ъ-ъ… сега какво ще правим?
— Ще си допием и ще намерим някое място, където да се настаня.
— А после?
— После ще се събудя.
— Питах те аз какво ще правя?
— Ще бъдеш на мое разположение по всяко време — обясни Свирача. — Щом отворя очи сутрин, искам да намеря колата ти паркирана отпред, независимо къде съм прекарал нощта. Искам и да си отваряш очите на четири, да се ослушваш непрекъснато. Чуеш ли някой да търси човек с моята професия, ще ми кажеш веднага. Има и нещо по-важно — забележиш ли някой да ме следи, също ще ми кажеш.
— Добре — каза шофьорът и още веднъж размаха ръка във въздуха.
— И те искам трезвен през цялото време — натърти Чандлър.
— Схванах намека.
— Между другото, няма да се огранича само с Порт Маракеш. Някога бил ли си в Порт Самарканд или в Порт Маракайбо?
— Познавам ги като петте си пръста — увери го Джин.
— Чудесно. И това ще ми бъде от полза. — Помълча и попита: — А за Хадес какво ще кажеш?
— Свирач, хич не ти трябва да се занимаваш с оная планета. Там няма нищо, освен Сините дяволи. Така им викаме тук. И да ти поръчат да пречукаш някой от тях, за нищо на света не можеш да ги различиш.
— Ходил ли си там?
— Не, ама съм се нагледал на Сини дяволи. Грозни твари.
— На Хадес живеят ли хора?
— Не съм чувал такова нещо — сви рамене Джин. — Че кой ще иска да живее там, да му се не види?
Чандлър не смяташе да показва прекален интерес към планетата, затова изостави тази тема и през следващите двайсетина минути разпитваше шофьора за другите два спътника. После реши, че е време да се махнат от таверната.
Настани се в един от по-прилично изглеждащите пансиони. Беше доволен от началото. Не припираше да тръгне към Хадес, преди да е научил достатъчно. Щеше да се престори, че пуска корени на Порт Маракеш, а след ден, седмица или месец Джин или някой друг щеше да му каже нужните сведения за Хадес и тайнствената жена, наричана Оракула. Дотогава може би трябваше да приеме една-две поръчки, просто за да се държи естествено.
Тъкмо се изкъпа и обръсна и вече се канеше да легне, когато видеофонът примигна и звънна.
— Да? — промърмори Чандлър, зяпнал празния екран.
— Ти си Свирача, нали? — изрече глас, който можеше да принадлежи и на човек, и на извънземен.
— Името ми е Чандлър.
— Ти си Свирача — повтори гласът безстрастно и продължи след миг пауза: — Ще ти дам един съвет, Свирач — върви си.
— Кой сте вие? — попита Чандлър, докато се опитваше безуспешно да включи изображението на видеофона.
— Няма да повтарям предупреждението си, Свирач. Знам кой си, знам защо си тук и те уверявам, че си обречен да се провалиш. Ако и утре сутринта си тук, значи доброволно излагаш живота си на опасност.
Връзката прекъсна и Чандлър си позволи да се усмихне доволно.
4
Когато следващата сутрин Чандлър излезе от пансиона, Джин вече го чакаше в собствената си наземна кола, малко по-очукана от служебната.
— Накъде сме? — попита, докато работодателят му се настаняваше на задната седалка.
— Обиколи два пъти квартала.
Шофьорът само изсумтя, но направи каквото му бе заповядано. След двете обиколки пак спря пред пансиона и се обърна към Чандлър.
— Никой не ни наблюдава.
— Никой не ни следи — поправи го Свирача. — Има сериозна разлика.
— Какво е станало? — напрегна се Джин.
— Нищо особено. Снощи ми се обадиха. Някой явно не ме иска тук.
— Ами естествено. Като дойде човек с твоята слава и все някой ще почне да си губи клиентите.
— Ще им се наложи да понесат някак това разочарование.
— Казах ти, че някой те е засякъл на космодрума. Сега къде да те откарам?
— Ще се помотаем.
— Но накъде?
— Ей така. Не мога да се захвана с работа, докато хората не разберат, че съм дошъл.
— А, знаят вече — убедено отвърна Джин. — Който и да е искал да те сплаши, всичките му познати вече са известени, че си тук. Хайде да пийнем нещо и да помислим.
— Ще те уведомя, когато те направя равноправен партньор в бизнеса — увери го Чандлър. — Потегляй!
Изведнъж шофьорът се ухили.
— Ясно! Не се размотаваш, а ги дразниш. Искаш оня от снощи да се покаже, за да му видиш сметката!
— Карай.
— Един момент. — Джин измъкна изпод седалката си звуков пистолет и провери заряда.
— Ти знаеш ли как да си служиш с това нещо?
