— Не мога да се меря с тебе, но обикновено улучвам, когато се прицеля.
Чандлър помълча и изрече натъртено:
— Тогава не се прицелвай в нищо, преди аз да ти кажа.
Шофьорът кимна и затъкна оръжието в колана си.
— Добре, шефе. В каква посока сме?
— Ти познаваш града, ти решавай.
— Ами мога да те разведа по любимите местенца на тузарите, мога и да те откарам в свърталищата на наемниците.
— Избирам и едното, и другото.
Джин се зазяпа в бедняшки облечения мъж с издути джобове, застанал на подвижния тротоар, и едва не връхлетя върху предната кола. Избягна сблъсъка с остър завой в последния миг.
— Ти си гледай пътя — посъветва го Чандлър. — Аз ще се занимавам с потенциалния противник.
— Хич не беше потенциален — промърмори шофьорът. — До обяд петдесетина отрепки ще се наточат да ти смъкнат скалпа.
— Дръж юздите на въображението си — продължи със съветите си Свирача, докато се промъкваха през все по-плътните потоци от коли.
— А ти внимавай да не станеш много самоуверен — отвърна Джин. — Като си помисля, идеята ти за размотаване не ми харесва много.
— Мисленето не влиза в задълженията ти — сопна се Чандлър. — Предлагам ти да го оставиш на мен, докато не те помоля изрично за това.
Шофьорът сви рамене.
— Както желаеш.
— Именно това желая — потвърди Свирача, но изведнъж се напрегна. — Спри до тротоара.
Колата се закова до бордюра.
— Видя ли някого?
Джин вече посягаше към дръжката на пистолета си.
— Оня извънземен.
Свирача посочи едно плешиво човекоподобно със синкава кожа отсреща.
— Това Син дявол ли е?
— Ъхъ. И какво?
Чандлър се загледа задълго в извънземния, после се отпусна на седалката.
— Добре, карай нататък.
— Не отговори на въпроса ми — настоя Джин. — Какво ти пука за Сините дяволи?
— Не бях виждал такива твари досега.
— Много внимателно го разгледа.
— От любопитство.
Мълчаха не повече от минута и Джин не се стърпя.
— Да не мислиш, че някой от тях иска да те очисти?
— Казвал ли съм подобно нещо?
— Не беше нужно… Но вдън земя да потъна, ако разбирам защо Сините дяволи ще се дразнят, че си тук.
В колата пак настана тишина, защото шофьорът реши да не прекалява. Накрая заговори Чандлър:
— Колко остава до мястото, където ме водиш?
— Две-три минути.
— Разкажи ми нещо за квартала, през който минаваме.
— Наистина ли те интересува?
— Цяла сутрин не мога да ти затворя устата — отбеляза Чандлър с иронична усмивка. — Сега искам да говориш, а ти изведнъж взе да се дърпаш.
Джин сви рамене.
— Ти си шефът. Тази част от града се нарича Малкия Клас. Повечето хора тук са потомци на миньори от Клас VI и корабостроители от Клас II. В единия край живеят малко канфорити, но класаните не понасят други извънземни… В следващия квартал има страхотен бардак, ако такъв кеф ти е по вкуса.
— Не си падам.
— Виждаш ли го оня магазин? — Джин натисна спирачките, за да огледат по-добре мястото. — Разправят, че самият Сантяго убил там някакви жени преди два века. А в оня бар отляво продават най- добрите семена от алфанела. — Той се запъна. — Ти дъвкал ли си семена досега? — Тръсна глава и сам си отговори: — Не ми се вярва. В твоя занаят на човек не му трябва мътна глава.
— А има ли други градове на Порт Маракеш?
— Градове ли? — учудено повтори шофьорът. — Няма никакви. Две-три селца с по около петстотин души във всяко, чак в другото полукълбо. Обработват земята. Не, почти всички живеят тук.
Излязоха от Малкия Клас и се озоваха в още по-западнал район, пълен с вездесъщите бели къщи, увенчани с малки куполи, само че повечето бяха мръсни и очевидно се нуждаеха от ремонт.
— Това ли е кварталът на извънземните? — досети се Чандлър.
— Позна. Повечето са Сини дяволи. Има и всякакви други.
— А някога да си виждал същество, приличащо на костенурка?
— Ама аз не знам какво е костенурка. Защо?
— Любопитство — кратко обясни Свирача.
— Човек като тебе не пита, за да минава времето — усъмни се Джин. — Ако ми го опишеш по-подробно, може и да открия идвал ли е тук.
— Друг път.
Продължиха да обикалят, шофьорът посочваше неуморно местните исторически и криминални забележителности. Чандлър задаваше по някой въпрос. През следващите десетина минути околността ставаше все по-изискана, накрая Джин намали скоростта и спря пред блестящ от чистота хотел, приличащ на старинен дворец.
— Тук е първото място — обяви той. — Това е най-скъпият хотел в града.
Свирача кимна и излезе от колата.
— Да дойда ли с тебе? — обади се шофьорът.
— Няма нужда. Ще се върна след няколко минути.
Влезе във фоайето и се остави подвижната пътека да го носи около фонтан, замислен така, че хилядите струи оцветена вода се срещаха в средата и образуваха почти плътно изображение на гола жена. Накрая стигна до регистратурата, където мъж в униформа веднага го доближи зад широкия лъскав плот.
— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господине?
— Възможно е. При вас отседнал ли е човек на име Карлос Мендоса?
Служителят се допита до компютъра и получи отрицателен отговор.
— Странно — сви вежди Чандлър. — Имах уговорена среща с него тук.
— Нямаме резервация на името Мендоса — увери го мъжът.
— Е, сигурен съм, че рано или късно ще дойде.
— Господине, всички стаи са заети за три месеца напред.
— Той да му мисли — вдигна рамене Свирача. — Дали бих могъл да оставя съобщение за него?
— Разбира се.
— Добре. Ако господин Мендоса се появи все пак, предайте му, че Свирача си е свършил работата тук.
— Това ли е всичко?
— Не съвсем. Когато Мендоса получи съобщението ми, вероятно ще остави плик, адресиран за мен. Моля ви да го съхранявате в сейф, докато мина да си го взема.
— Може да съм в почивка, когато дойдете отново — каза мъжът. — Ако става дума за финансова операция, ще имаме нужда от някаква форма на идентификация, преди да ви предадем сумата.
Чандлър притисна пръстите на едната си ръка върху светещия правоъгълник на плота.
— Записахте ли данните ми?
