за три секунди.
— Няма. От този момент нататък си под мое покровителство.
— Изобщо не искам да се забърквам — каза неспокойно Върколака. — Може и да те бива, както разправят, а може и да си слабак. Само че съм виждал какво прави Хирурга.
— Повече няма да го видиш — прекъсна го Чандлър. — И запомни — никой да не сяда на моята маса.
Остави банкнота на бара и тръгна към вратата, следван по петите от Джин.
— Мой човек, дано знаеш какво правиш! — възкликна шофьорът. — Мислех си, че искаш само да поговориш с Хирурга.
— Ако е разсъдлив човек, само това ще се случи — успокои го Чандлър. — Но аз имам намерение да си разчистя място тук. Така най-лесно ще покажа какво мога и в същото време ще се отърва от най-опасния си съперник. — Влезе в колата и се настани удобно. — Хайде, откарай ме до следващата бърлога в списъка. Надявам се да приключим с всичко до вечеря.
Джин тръсна глава учудено.
— Ти си първият, който припира да си уреди среща с Хирурга.
— Май не си доволен — отбеляза Свирача.
— Не очаквах да си загубя новата работа само за половин ден — присмехулно обясни шофьорът.
— Няма такава опасност.
— Не съм сигурен. Някакви Сини дяволи вече заплашват да ти махнат главата, а сега се напъваш да си мериш силите с Хирурга. Или наистина си най-добрият, или си луд за връзване.
— Скоро ще разберем кое е вярно, нали? — невъзмутимо напомни Чандлър.
— Да, непременно — промърмори Джин и вмъкна колата в плътното движение по улицата.
Свирача затвори очи, без да се тревожи за нищо. Все пак не му беше приятно да отнема напразно нечий живот. Съжаляваше Хирурга, защото се занимаваха с едно и също. Но този ход беше извънредно важен в играта. Бе обмислил плана си грижливо, както изпипваше до последната подробност ловните си експедиции. Ако не бе пропуснал някакъв неизвестен фактор, щеше да се доближи с още една крачка до Оракула.
Стига да оцелееше.
5
— Ето това е мястото — обяви Джин, когато излязоха от колата и тръгнаха към овехтялата сграда.
— И какво представлява? — попита Чандлър.
— Ами наричат го „Чаша със сънища“.
— Значи е свърталище на наркомани?
— Да. Хирурга се отбива тук през два-три дни.
— Странно.
— Защо?
— Професионалистите обикновено не се тровят с дроги — обясни Свирача. — Размътват главата и притъпяват реакциите.
— А, Хирурга не е от ония, дето дъвчат семена. Но мнозина от клиентите му са точно такива. Минава насам само по работа.
Застанаха пред входа, Джин произнесе паролата и се усмихна към камерата над вратата. След секунда пред тях се изпречиха двама мускулести мъжаги.
— Джин, кого водиш? — попита единият.
— Това е новият ми шеф. Лично гарантирам за него.
Пазачът се обърна към Чандлър.
— Име?
— Джошуа Чандлър.
— Къде си отседнал?
— В „Сук“. Това е пансион в западната част на…
— Знам къде е — прекъсна го мъжът. — С какво се занимаваш?
— Турист съм.
Пазачът се усмихна.
— Много оригинално. — Протегна ръка. — Двеста кредита. И още двеста за твоя шофьор.
Свирача му даде парите.
— Сега можем ли да влезем?
— Веднага щом оставиш оръжията си при нас.
— А Хирурга оставя ли своите? — възпротиви се Чандлър.
— Приятел, каквото Хирурга прави, си е негова работа. Ако не ни предадеш оръжията си, ще трябва да ти ги взема насила.
Пазачът стисна демонстративно дръжката на лазерния си пистолет.
— Държите се неразумно — кротко промълви Свирача.
Гласът му накара мъжа срещу него да се поколебае.
— Или ги остави, или няма да влезеш — промърмори нерешително.
— Не ги убивай! — побърза да се намеси Джин. — За това им плащат.
— Ако някой се прости с живота тук, няма да сме ние — най-после проговори вторият пазач.
— Не знаеш с кого се заяждаш — толкова убедено изрече Джин, че и вторият изведнъж се обърка.
Никой не помръдна още няколко секунди. После Чандлър извади пистолета и ножа си и ги подаде на двамата мъже.
— Да влизаме — каза на шофьора си, когато сърдитите и смутени пазачи се дръпнаха настрани.
Минаха по дълъг, зле осветен коридор, покрай много заключени врати. Въздухът бе наситен със сладникаво гадната воня на палип — предпочитан от една извънземна раса наркотик, който и хората пушеха със старомодни наргилета.
Една от вратите беше открехната и Чандлър надникна в стаята. Четири жени се бяха проснали над пода върху въздушни възглавници. Не можа да познае дали са пушили или са си били някаква инжекция, но три от тях изглеждаха изпаднали в пълно вцепенение. Лицето на четвъртата се гърчеше мъчително, тя забеляза Свирача и протегна към него трепереща ръка. Чандлър я изгледа с погнуса и отмина.
Влязоха в просторен салон. Не се виждаха нито кресла, нито дивани, само множество големи възглавници, нахвърляни по пода. Единадесет мъже и осем жени седяха или лежаха на тях, някои на групички, други сами. Повечето имаха унесен вид като след поредната силна доза, други пък бяха напрегнати, все още в очакване наркотикът да им подейства. Двама-трима явно скучаеха. По стените бяха наредени димариамски динамични графики — триизмерни изображения на концентрични окръжности и заплетени линии, които сякаш пулсираха от скрита енергия и хипнотизираха зрителя.
Джин се закова на място и настръхна.
— Къде е той? — тихо попита Чандлър.
— Виждаш ли двамата, дето си шепнат в ъгъла?
Шофьорът кимна към плешив закръглен мъж в одеяние от син сатен и жилав дребосък с кок на главата и орлов нос, който носеше скъпа бяла туника.
— Виждам ги.
— Дебелакът е Омар Триполи. Освен че е банкер, притежава два нощни клуба в антареанския квартал. Ниският е Хирурга.
— На пръв поглед не е нищо особено — отбеляза Свирача.
— Гробищата са пълни с трупове на хора, които казваха същото.
Чандлър се загледа в прочутия местен убиец, после се обърна към Джин.
— Чакай ме тук.
— Сигурно е въоръжен — прошепна шофьорът.
— Просто прави каквото ти казах.
Свирача застана до Омар Триполи.
