— Ако не се бояха от началството, можеше и да ти забодат някой медал на ревера. Хирурга не беше сред любимците на града.
— И аз няма да съм сред тях, когато започна да приемам поръчки от клиентите му.
— Така си е. Е, ченгетата все пак се отърваха от едно познато зло, а ти още не си се развихрил.
— Внушиха ми недвусмислено, че няма да ме закачат, стига да не очистя когото не трябва.
— Горе-долу е вярно.
— Значи — продължи Чандлър, — докато се ориентирам малко по-добре в обстановката, не е зле да се разшетам по другите спътници и Хадес.
— Ще ти помогна — увери го Джин. — Знам на кого да пошепна две-три думи.
— Благодаря за предложението, но май не бих искал животът ми да зависи от твоята кадърност.
— Добре де — сви рамене шофьорът. — Твоя воля. Но по-добре забрави за Хадес. На планетата едва ли има и хиляда човека.
— Следователно са високопоставени, важни личности — възрази Свирача. — Може да се окаже, че някой желае смъртта на друг от тях.
— Забрави го — убедено повтори Джин. — Откакто Оракула се намести там, проклетата планета стана истинска крепост.
— Какъв е този Оракул? Някой от Сините дяволи?
Шофьорът поклати глава.
— Разправят, че е жена. Не знам дали е вярно. С почти никого не се среща.
— А защо една жена ще предпочете да живее на Хадес?
— И аз не знам.
— Нека се изразя по-точно — щом Сините дяволи мразят нашата раса, защо са пуснали при себе си една жена?
— Че кой да ти каже? — небрежно отвърна Джин. — Не ми пука за политиката.
— Политика ли?
— Е, може и да не е политика. Каквото ще да е, не засяга трите спътника. На мен ми стига да ни оставят на мира.
— Хъм, все пак е любопитно — промърмори Чандлър. — Една жена да живее там… И защо ли я наричат Оракула? Няма ли си истинско име?
— Не питаш когото трябва.
— А няма ли начин да разбереш?
— Не съм се и сещал за това… Само че и да науча нещо, няма да ти е от полза.
— Защо?
— Първо, никой няма да ти позволи да кацнеш на Хадес. Второ, Оракула и Сините дяволи не се занимават с нас. Трето, все се случва някой да дойде на един от спътниците и да разпитва излишно за нея. И един ден изчезва. Сигурен съм, че ти харесва да си жив, а пък на мен ми харесва да имам работа. Затова нека се захванем с клиентите на Хирурга.
— Все пак виж какво можеш да научиш.
— Защо тая жена изведнъж ти влезе в главата?
— Досега не съм срещал човек, когото да наричат Оракул. Току-виж, ми каже на кой номер да заложа при следващата игра на рулетка.
— Доста повече пари ще спечелиш, ако си вършиш работата, без да си рискуваш живота заради нея.
— Нима тази жена убива?
— Свирач, нищо сигурно не знам за Оракула — разсърди се Джин. — Обаче ми е ясно, че Сините дяволи ще те очистят, ако опиташ да кацнеш на Хадес без тяхно съгласие.
— Май е време Демокрацията да се намеси тук — отбеляза Чандлър.
— И ние това чакаме, ама засега няма никаква надежда да ни обърнат внимание. — Шофьорът помълча нерешително. — Имаш ли нещо против да поговорим за друго?
— Нервен си.
— Който дрънка прекалено за Оракула, често пропада вдън земя — промърмори Джин. — На мен си ми харесва тук.
Свирача вдигна рамене.
— Не е чак толкова страшно. Стана ми интересно. Но наистина е време да се замислим за по-важни неща.
— Например?
— Например за вечерята. Дай ми няколко минути да се преоблека, после ще ме заведеш в най-добрия ресторант на града. Ще пратим сметката на господин Триполи.
— Чухте ли се вече с него?
— И това ще стане — каза Чандлър без сянка на съмнение. — Той има проблем, а аз вече му доказах, че ще го реша по-добре от Хирурга. Скоро ще се върна.
Свирача се качи в стаята си, мина набързо през сухия душ, обръсна се и облече вечерен сив костюм, скроен грижливо, за да прикрие три пистолета — лазерен, звуков и стрелящ с куршуми. Освежен и доста гладен, той влезе във въздушния асансьор и се спусна меко във фоайето.
— Е? — попита, когато влезе в колата. — Къде ще отидем?
— Ти ще отидеш в „Зеленият диамант“ — поправи го шофьорът. — Аз ще си харча парите по по- подходящи за мен места… Но ако искаш, мога да ти намеря компаньонка.
— Друг път.
Джин сви рамене и подкара по здрачните улици.
— Това ми се струва познато — обади се Чандлър, когато навлязоха в твърде мърляв район. — Да не е Платиновия квартал?
— Не е зле за човек, който е минал само веднъж оттук.
— Наистина ли ме караш към най-добрия ресторант в града? — усъмни се Свирача.
— Това е частен клуб — обясни шофьорът. — Няма значение как изглежда отвън. Просто не искат да влизат случайни хора.
— А аз как ще вляза?
Джин се засмя.
— Мълвата вече е плъзнала. Никой няма да те спре.
— Дано си прав. Не обичам да изпадам в неловко положение.
— Довери ми се.
Шофьорът спря пред полусрутено здание. На прозорците бяха заковани дъски, стените имаха крещяща нужда от боя или поне малко вар, а на вратата, за разлика от повечето съседни къщи, нямаше изкусна дърворезба.
— Ето, пристигнахме.
— Шегуваш ли се?
— Свирач, това е „Зеленият диамант“. Просто влез вътре.
— Няма ли някаква парола?
— Виж какво, ако не искаш да вечеряш тук, ще ти избера друго място.
— Не. Вече сме тук, а аз прегладнях.
Чандлър излезе от колата, но след миг се обърна.
— Искам те тук след два часа.
— Добре. Ако излезеш по-рано, ще бъда във „Върколака“. На две пресечки оттук е, на север.
Колата се скри зад ъгъла, а Чандлър застана пред входа. Едва сега забеляза сложното заключващо устройство, управлявано от компютър. Имаше и две камери за триизмерни изображения, добре замаскирани в сенчести ниши.
Изчака половин минута и тъкмо да почука, ключалката изщрака и вратата се прибра безшумно в стената.
Пъргав нисък човек в зелена униформа стоеше на няколко крачки от него във фоайе с формата на диамант.
