— Добър вечер, господин Чандлър — каза вежливо. — Ще вечеряте ли или търсите развлечения?
— Първо едното, после другото.
Щом влезе, вратата се плъзна на мястото си.
— Вашата маса е сервирана — съобщи мъжът, обърна се и тръгна към многолюдната зала.
— Един момент.
— Да? — веднага се отзова мъжът.
— Как разбрахте, че ще дойда тази вечер?
— Не бяхме уведомени.
— А защо сте подготвили маса за мен?
— Всеки посетител има собствена маса. Тази принадлежеше на вашия… ъ-ъ… предшественик. Никой друг не може да седне там.
— Разбирам. Името ви?
— Чарлз.
— Добре, Чарлз. Заведете ме до моята маса.
— Благодаря ви, господине.
Чарлз тръгна отново към залата.
Чандлър влезе след него в просторна зала с блестящ зелен под и оформен като призма таван, в който светлината от невидими лампи се пречупваше в многоцветни меки оттенъци. Залата бе разделена на около четиридесет ниши като по-малки диаманти, с високи три метра прегради. Навсякъде се виждаха изкуствени зелени диаманти — в стените, под прозрачния под, по елегантните униформи на персонала. Дори фонтанът в средата приличаше на диамант.
Чарлз заведе Чандлър при неговата маса и изведнъж гостът се почувства толкова уютно, че забрави колко голяма е залата. Настани се на облицования със скъпа кожа диван. След миг пред него стоеше сервитьор, който изреди менюто за тази вечер, без да се задъха.
Чандлър си поръча салата от зеленчуци, каквито отглеждаха на Порт Самарканд, и генетично изменени стриди в крем-сос.
— Да, господине. А ще желаете ли за аперитив малко от нашето чудесно алфардско бренди? Тази сутрин получихме нова партида.
— По-късно.
— Както желаете, господине.
— Между другото, Омар Триполи тук ли е?
— Не, господине.
— Ако дойде, кажете му, че искам да говоря с него.
— Разбира се.
— Уведомете ме и ако някой друг ме потърси.
Сервитьорът кимна и изчезна след миг, а Чандлър се зае да разглежда онази част от залата, която можеше да види от своята ниша. Четирима музиканти застанаха до фонтана и се заеха да изпълнят струнен квартет от някакъв известен композитор. Макар и да не бяха блестящи, мелодията все пак действаше умиротворяващо. Руса сервитьорка докара количка с предястия при масата на Чандлър. Той тъкмо направи избора си и салатата му също беше поднесена.
Загледа се безучастно в чинията си, опитвайки се да определи що за странни зеленчуци имаше вътре… и изведнъж забеляза нещо нередно. Сигурно му помогна ъгълът, под който падаше светлината, или пък тъмният фон на самата салата, но видя нещо мъничко да блести ярко.
Порови с вилицата предпазливо и я вдигна по-близо до очите си.
Парченце стъкло.
Отстрани зеленикаво листо и намери още едно парче.
И още едно.
Седеше неподвижно, взрян в чинията. Опитваше се да претегли мислено всички вероятни обяснения.
Някой е знаел, че точно днес ще вечеря в „Зеленият диамант“. Но дори Джин не подозираше за това, преди Чандлър да се върне от разпита в полицията. Разбира се, шофьорът е имал време да съобщи някому, докато работодателят му се преобличаше. Чандлър обаче не допускаше точно Джин да го е насадил. Вече бе видял какво може Свирача и едва ли би поискал да отговори на неудобните му въпроси, ако оживее след вечерта в ресторанта.
Трябваше да е друг човек — не е било нужно да му се съобщава, просто защото е знаел.
Чандлър стигна до единственото неизбежно заключение — Оракула наистина е Пенелопа Бейли.
Сега се налагаше да потърси отговора на по-труден въпрос — защо в чинията имаше стъкло вместо много по-сигурната и незабележима отрова? Ако онази жена е предвидила, че той ще дойде в ресторанта, сигурно е знаела предварително, че Свирача ще намери стъклото, преди да хапне от салатата. Предупреждение ли беше или все пак дарбата й имаше граници? Ледения му каза, че още като малко момиче тя виждала ясно всички възможни заплахи за самата нея, а Чандлър беше много по-опасен жив. Дали се опитваше да манипулира постъпките му или просто не беше всесилна?
Не му достигаше информация, за да си отговори, затова се зае с по-неотложния въпрос — кой в „Зеления диамант“ бе опитал да го убие?
Вторачи се в Чарлз, който беше на десетина метра и в момента водеше възрастна двойка към масата им. Възможно е да е той… Потърси с поглед сервитьора, обслужващ масата му, но не го откри. Още една възможност. Но не му се вярваше — славата му бе стигнала до ресторанта, преди да влезе тук, а погълнатото стъкло не би го убило мигновено. И двамата щяха да се сетят, че ще има достатъчно време да ги очисти, преди парченцата да разкъсат червата му.
Тогава кой е? Помисли още малко и махна с ръка на Чарлз.
— Да, господин Чандлър?
— Бих искал да разгледам вашата кухня.
— Разбира се. Много се гордеем с кухнята си. Ако дойдете утре сутринта, ще ви я покажа с удоволствие.
— Искам да я видя веднага.
— Господин Чандлър, боя се, че това е невъзможно. Сега е най-натовареният период от денонощието за работещите там.
— Чарлз, това не е молба.
Разпоредителят примигна, когато Чандлър пъхна дясната си ръка в джоба на сакото.
— Сигурен ли сте, господине? — попита смутено.
— Напълно.
— Мога ли да ви попитам за причината?
— Можеш, но ще е безполезно. — Свирача се изправи решително. — Да вървим.
— Моля ви да не правите нищо, което би разтревожило клиентите ни.
— Ти прави същото и няма да имаме никакви неприятности — посъветва го Чандлър.
Минаха по къс широк коридор и спряха пред входа на кухнята.
— Желаете ли да вляза с вас, господин Чандлър?
— Не е необходимо.
Разпоредителят се обърна и понечи да се върне в залата.
— Чарлз… — обади се Чандлър зад гърба му.
— Да?
— Дали има нещо вярно в подозрението ми, че ще извикаш веднага или полицията, или някой бияч?
— В никакъв случай, господине.
— Чарлз, изобщо не те бива за лъжец. Но искам да запомниш две неща.
— Моля?
— Ако ми пратиш бияч, ще го убия. А ако извикаш полицията, ще обвиня „Зеленият диамант“ в опит за убийство.
— Какво говорите?! — изфъфли Чарлз с искрена изненада.
