— А защо не ми обясните кое как е в Порт Маракеш?
— Жаден ли сте?
— Трябва ли да съм жаден?
— Ще ви обясня по-добре, ако не ми пресъхва устата.
— Вече ви дадох петдесет кредита. После ще пиете.
— А вие вече направихте два-три гафа — подхвърли шофьорът многозначително. — Мога да ви предпазя от тях, докато си пийваме, а може и да ви излязат през носа.
— Изведнъж ожаднях — осведоми го Чандлър.
— Надявах се да стане така — ухили се другият. — Между другото, казвам се Джин.
— Просто Джин?
— Това е любимата ми игра, любимото ми питие, това ми е и името.
— Добре, Джин. Според тебе къде е най-добре да поседнем?
— Тъкмо подкарах натам. Не е някое засукано местенце, но пък не сипват водица в къркането и никой няма да си вре носа в нашите работи.
Чандлър се отпусна на седалката и се загледа в профучаващите край прозорците на колата здания. Повечето бяха стари, може би на много векове, и с изключение на два-три разкошни двореца в центъра възрастта им личеше. Градът изглеждаше занемарен, сякаш всички жители вярваха, че са тук само временно. Малките хотели и пансиони бяха много повече от жилищните сгради, навсякъде се виждаха ресторанти и барове, значи почти никой не се хранеше или напиваше между стените на дома си. Сякаш физически усещаше мрачното настроение, потиснало всички тук, подсилено и от сянката на Хадес, който сякаш висеше заплашително над своя спътник.
— Пристигнахме — обяви Джин и спря колата пред входа на таверна, която с нищо не изпъкваше сред останалите четири по улицата.
— Ами да влизаме — каза Чандлър и тръгна след него към входа.
Вътре беше доста тъмно. Имаше поне двайсетина маси и сепарета, половината заети от хора и извънземни. Всички предпочитаха да говорят тихо. Жена с твърде изтощен вид изпълняваше без никакво въодушевление стриптизьорски номер в ъгъла. Някакъв лодинит я наблюдаваше с циничното безразличие на опитен хирург. Никой друг не я поглеждаше.
— Как ти се струва? — попита Джин, който сочеше най-отдалеченото от вратата сепаре.
— Добре е — каза Чандлър.
Настаниха се и шофьорът направи знак с ръка. След малко затлъстял сервитьор спря пред масата и остави две чаши. Течността в тях имаше забележим зеленикав оттенък.
— Какво е това? — намръщи се Чандлър.
Джин вдигна рамене.
— На Байндър Х му викат „главотръс“. Тук е „номер пет“.
— Какво е забъркано вътре?
— Какво ли не, но почти всичко е добро за отпускане — сподели шофьорът, после вдигна чашата си и я пресуши на един дъх.
Чандлър взе своята, погледа я недоверчиво и отпи съвсем малко.
— Е? — подкани го Джин.
— Поносимо е.
— Най-страхотната гнусотия, която си вкусвал досега, а казваш само „поносимо“?!
— Ти си жадният на тази маса. Аз чакам да си поприказваме.
— Правилно — одобри Джин и направи същия знак, после се сепна: — Дано не си против, ама от приказките ми се отваря мощна глътка.
— Като те гледам, на тебе от всичко ти се отваря мощна глътка — каза присмехулно Чандлър.
— Е, щом си се досетил вече… — засмя се и шофьорът. — Как ти е името?
— Чандлър.
— Щом казваш… Само че на твое място щях да си избера друго име.
— Защо?
— Толкова ли искаш да се разчуе, че Свирача е дошъл в Порт Маракеш?
— В галактиката е пълно с хора със същата фамилия. Откъде-накъде точно аз да съм Свирача?
— Че кой друг Чандлър ще излезе от космодрума, понесъл пет пистолета и един нож? Имам алармена система в колата, веднага ме предупреди.
— Знам. Видях сигнала, щом ми отвори вратата.
— Тъй ли?
Чандлър кимна.
— Предположих, че се пазиш от неприятни изненади. Ако беше незаконно да нося оръжие тук, щеше да ме спре охраната на космодрума.
— Прав си — призна Джин. — Обаче имаше начин да дойдеш и без да ставаш център на вниманието. До сутринта всички ще знаят, че Свирача е в Порт Маракеш.
— Ти ли ще разнесеш новината?
Шофьорът енергично поклати глава.
— Няма нужда. Някой от охраната вече е проверил регистрационния номер на твоя кораб, пуснал е ретинаграмата ти през компютъра или просто те е познал. Особено ако си се представил като Чандлър.
— Е, вече знаят кой съм. И какво от това? Доколкото видях, това място гъмжи от убийци, че и от по- гадни типове.
— Но не си дошъл тук на курорт. Чувал съм всякакви истории за тебе. Появи ли се Свирача, започват да умират хора.
— Никого няма да очистя в Порт Маракеш. Иначе нямаше да се разчуе веднага, че съм тук.
— Ъхъ, вярвам ти — проточи Джин. — Тогава какво търсиш при нас?
— Ти трябваше да отговаряш на въпроси, а не аз — възрази Чандлър. — Та каква беше другата ми грешка?
— Попита ме за хотел — засмя се шофьорът. — Не е много хитро. Един убиец не бива да се набива в очите на хората и за нищо на света не бива да се разчува къде е отседнал.
— Освен ако?… — подсказа Свирача.
Джин го зяпна.
— Освен ако искаш хората да научат, че си тук.
— Позна.
— Значи ще видиш сметката на някой в Порт Самарканд или Порт Маракайбо. — След секунда-две се намръщи. — Не виждам смисъл. Защо ще кацаш в Порт Маракеш?
— Това е моя грижа — напомни Чандлър, докато сервитьорът оставяше втората чаша пред събеседника му.
— Свирач, защо не вземеш да ми кажеш кого си подгонил? Доста връзки имам из града. Може да ти помогна да го намериш… — Джин се засмя, — срещу дребна компенсация.
— Търся не някого, а нещо — информация. Забрави ли?
Другият въздъхна.
— Както предпочиташ. Само се опитвам да ти бъда полезен.
— Не полагаш достатъчно усилия — укори го Чандлър. — От десет минути сме в тази дупка, а ти нищо полезно не си ми казал.
— Какво искаш да знаеш?
Всъщност Свирача се интересуваше само от едно — как да стъпи на Хадес. Но прекара следващия половин час, като разпитваше подробно шофьора за Порт Маракеш. Накрая научи за местния наркотрафик, проституция и черен пазар повече, отколкото би желал да знае.
— Добре звучи — отбеляза по някое време. — По Вътрешната граница започна да става досадно. Чудя се дали да не се настаня при вас.
— С доста конкуренти ще трябва да се оправяш — увери го Джин.
— Няма да е задълго — отвърна Свирача.
Шофьорът се взря в него и кимна бавно.
