— Върви след него — нареди Ролс. — Искам да знам къде ходи и с коя от змиите разговаря.
Войникът отдаде чест и изчезна, а Ролс се замисли дали някога ще му се удаде отново да седне край лагерния огън и да крои планове за утрешния лов. Потънал в тези мисли, той се свърза с Вайълит Гарднър.
— Как се чувствате? — обърна се Ролс към изображението є върху екрана на компютъра, обкръжено от стерилната болнична обстановка.
— Ще се оправя — отговори тя, повдигайки ръката си, свързана с половин дузина лъскави нови апарати посредством всевъзможни тръбички и проводници. — Тук имаме нов лекар от Земята, специалист по екзотични болести на кръвта, и той сега ми прави изследвания.
— Ще може ли да ви излекува?
Тя поклати глава.
— Никой не е в състояние да ме излекува, Линъс. Но може би ще успее да направи нещо, та да не губя сили толкова бързо. Още има много работа за вършене, а аз не мога цял живот да карам на амфетамини. — Тя сви рамене. — Както и да е, няма да говорим за това. Защо ми се обаждаш?
— Освободих Макфарли преди двадесет минути.
— И какво?
— Приказва нещо за заминаване. Това не ми харесва. Хора като него не се предават така лесно.
Вайълит се намръщи.
— И аз съм на това мнение.
— Какво ли крои, как мислите?
— Не знам.
— Искате ли да го задържа тук?
— Не — въздъхна тя. — Може да ни създаде нови проблеми и да се наложи да предприемем срещу него нещо твърде неприятно.
— В момента той е на посещение при Джаланопи. Не допускам, че ще се опита да подстрекава змиите към нова стачка, след като толкова лесно се справихме с първата.
— Не, не е толкова глупав — съгласи се Вайълит. — Замислил е нещо друго.
— Комисията по външна политика? — предположи Ролс.
— Едва ли. Ние сме се заели с развитието на една първобитна планета и никому не сме причинили вреда. Аварията в мината е просто един инцидент и нищо повече. Те ще ни подкрепят напълно.
— Да, но той дали го знае?
— Ако не го знае, ще го научи.
— Може би за пръв път е на чужда планета…
— Убедена съм, че е така. Хора като Макфарли решават, че са единствената бариера, която стои между чуждопланетния рай и човешката безнравственост, и стават повече чужденци от чужденците, докато се опитват да им натрапват своята криворазбрана помощ. Кацнат ли веднъж на някоя планета, те остават там.
— Какво да правим тогава?
— Мисля, че трябва просто да чакаме. Следващата стъпка е негова. — Тя се намръщи. — Времето е толкова ценно! Ако има нещо, което да мразя, това е чакането.
— Може пък да не се наложи дълго да чакаме — успокои я той.
И не се наложи.
Изминаха седем седмици и две нови кръвопреливания, преди да повикат Вайълит Гарднър в Мастабони от дома є в Атина.
— Какво има? — попита тя Ролс, когато най-сетне успя да се свърже с него от борда на частния си самолет.
— И нашата крушка вече си има опашка.
— Обясни за какво става дума, Линъс.
— Макфарли се върна с двама високопоставени служители от Делурос VIII. Цяла сутрин са говорили с Джаланопи.
— Кои са те?
— Никой от онези, с които вече сме си имали работа. Мъж на име Уилис Гонт от Комисията по външна политика и една жена — Катрин Нджобе, от Управлението по картография. — Той направи пауза. — Проверих ги. И двамата са легитимни.
— Имаш ли някаква представа какво са намислили?
— Никаква… освен усещането, че то няма да ни хареса.
— На мене вече не ми харесва. Ако Републиката има желание да приеме всички тези планети, които є поднасяме, редно е да се предположи, че ще ни остави да си гледаме работата, вместо непрекъснато да ни създава спънки. — Тя въздъхна уморено. — Добре. Ще кацна след по-малко от час. Намерє някой да ме посрещне.
— Аз лично ще ви посрещна.
— Не. Искам да останеш на компютъра си. Изрови всичко, което е възможно, за тези Гонт и Нджобе. Къде са живели, какво са работили, преди да постъпят на сегашната си служба, дали е имало някакви оплаквания срещу тях. Виж ако можеш да провериш и финансовото им състояние.
— Не ми давате много време — оплака се той.
— Свърши каквото можеш.
Тя прекъсна връзката, проклинайки полугласно единствения си враг — Времето. Джаланопи, Макфарли, онези бюрократи, целият Спирален ръкав — всички бяха само едни досадници. Но както Ролс разполагаше с ограничено време, за да открие някакви слабости с помощта на компютъра си, така и тя имаше твърде малко време, за да осъществи бляна си. Кръвните проби бяха донякъде обнадеждаващи, но беше нужно известно време — отново този кръст!, — за да се изследват резултатите, да се разработи подходяща формула и да се стигне до промяна в състоянието є.
Републиката, на която тя служеше, беше най-големият времеяд. Ако не погълнеше Каримон днес, щеше да го направи утре, или догодина, или след век. Вайълит се чувстваше мимолетен слуга на някакъв дълговечен господар, който само с едно мигване на окото можеше да прекъсне нишката на живота є. Единственият начин да докаже, че изобщо някога е съществувала, беше да остави някаква следа, нещо зад гърба си, от което човечеството да научи, че е имало на света Вайълит Гарднър, че е живяла и дишала, че е направила нещо през малкото отредени є години.
Тези мисли продължаваха да владеят ума є, когато самолетът планира меко за кацане, после внезапно увеличи скоростта и в последния момент стремително излетя нагоре.
— Какво става? — попита тя.
Пилотът я погледна през рамо и се засмя.
— Рогати дяволи на пистата. Това не е Земята, нито Сириус V. Шумът на двигателя ги подплаши и следващия път няма да имаме никакви проблеми.
Вайълит погледна през илюминатора — дузина от тези огромни животни, всяко от които тежеше по два тона, препускаха тежко, обхванати от ужас. „Преди да умра, ще погледна през прозореца същото това място и ще видя само култивирана селскостопанска земя, способна да изхрани милионите хора, които ще се заселят тук, за да започнат живота си отначало и да изковат съдбата си.“
Самолетът кацна и посрещачът, един от помощниците на Ролс, я придружи до автомобила. Няколко минути по-късно пристигнаха в Мастабони, което се беше променило значително от последното є идване тук преди два месеца. Човешката общност, чието присъствие по-рано се свеждаше до един ред кантори за регистрация на участъци и количествен анализ на рудите и една-две набързо построени сгради със стаи под наем, сега се беше разширила — три дълги блока с магазини и ресторанти, няколко хотелчета по протежение на главната улица и около триста набързо съоръжени геодезически купола. Всичко това образуваше внушителен жилищен район. Имаше дори и малка административна сграда, а някакъв предприемач беше организирал в съседство търговия със сухопътни автомобили. На около половин миля по-нататък се издигаха осем или девет големи, солидни къщи с изложение към реката. Раждащият се човешки град все още беше обкръжен от много мили пуста, необработена земя, обрасла с ниски храсти, все
