още заблудени скокливци или витороги се мяркаха тук-там из улиците. Не можеше да става и сравнение с нейната безукорно чиста, сияеща Атина, но въпреки това гледката я изпълни с радост. Промяната беше движение от една точка във Времето до друга, а когато движението спреше, спираше и Времето.
— Изгубила съм ориентирите си — оплака се тя. — Къде е дървото на Джаланопи?
— На около три мили надолу по реката — отговори шофьорът. — Те нямат никакво намерение да се махнат от това проклето дърво, а никой не иска да им бъде съсед, така че строежът на градчето започна оттук. Ние не ходим при змиите без покана, а и те не идват при нас. Това напълно ни устройва.
— Е, аз съм поканена. Да вземем Линъс и да посетим Джаланопи и гостите му.
Те се приближиха към малък магазин, който още не беше отворен за широката публика. Във витрините се виждаха множество ловни пособия и всевъзможни оръжия. Плъзгащата се врата ги сканира, разпозна ги и ги пропусна. Ролс седеше зад малко бюро.
— Как се чувствате? — попита той.
— Бясна съм.
Ролс се ухили широко.
— Чудесно, това е най-доброто за случая. Да вървим.
Той стана от бюрото и я поведе към автомобила, изпреварвайки помощника си.
— Какво успя да откриеш? — попита Вайълит, когато оставиха новия град зад гърба си и се насочиха на юг.
— Засега нищо особено. Изглеждат образцови държавни служители. Дори и да има нещо недотам достойно в биографиите им, още не съм успял да го открия. От двамата Гонт като че ли предизвиква повече опасения.
— Представителят на Комисията по външна политика?
Ролс кимна.
— Изглежда е яростен привърженик на чуждопланетната кауза и има невероятен стаж на държавна служба.
— А Нджобе?
— Работи в Картографията от шестнадесет години. Още не знам какви ги върши там.
— Е, скоро ще разберем — закани се Вайълит.
Някъде на половината път Ролс трябваше да спре, за да пропусне малко стадо червени хълмове, което пресичаше шосето.
— Внушителна гледка, нали? — забеляза Вайълит, наблюдавайки огромните животни. — Не мога да разбера какво удоволствие намирате с Фуентес да ги убивате.
Ролс не отговори и след няколко секунди автомобилът отново се носеше по пътя. Подминаха група тулабетски деца, които им махаха, и не след дълго спряха на няколко метра от дървото на Джаланопи.
Кралят, увенчан с официалната си корона, седеше на дървения си трон с Макфарли и Паратока от едната страна, а от другата бяха застанали Уилис Гонт, слаб мъж в прашен бял костюм, и Катрин Нджобе, дребна жена с къса черна коса и облекло в защитен цвят, далеч по-подходящо за местните условия.
Ролс помогна на Вайълит да слезе от колата и я придружи до малката група, след което застана отстрани, а тя спря точно пред Джаланопи.
— Добро утро, кралю Джаланопи — поздрави Вайълит. — Разбрах, че си искал да говориш с мене.
— Ще оставя други да говорят вместо мене, човеко Вайълит — отговори Джаланопи завалено на родния є език. Той посочи двамата пратеници на Републиката. — Това са човекът Гонт и човекът Нджобе.
Вайълит се обърна към тях:
— Добре дошли на Каримон. Надявам се, че престоят тук ще ви хареса.
— Нямаме намерение да оставаме дълго, мадам Гарднър — отговори Гонт, произнасяйки думите ясно и натъртено. — Тук сме по работа, не за удоволствие.
— Не виждам защо да не съчетаете двете неща. На Каримон има множество живописни, удивителни кътчета, а ако ви влече спортът, мистър Ролс може да организира във ваша чест някой ловен или риболовен излет.
— Боя се, че нямам интерес.
— Тогава може би ще успеем да убедим поне мис Нджобе да се наслади на красотите на нашия свят — продължи любезно Вайълит.
— Имате ли нещо против да преминем към работата, мадам Гарднър? — прекъсна я Гонт. — Изминал съм целия този път от Делурос VIII именно за да уточним чий свят е Каримон.
— Можех да ви изпратя копие от договора и да ви спестя разкарването. — Вайълит се обърна към Катрин Нджобе: — Мога ли да ви попитам каква работа има тук представителят на Картографията?
— Всяко нещо с времето си — отговори Гонт. — С мис Нджобе се споразумяхме аз да говоря най- напред.
— Както желаете — сви рамене Вайълит.
— Преди няколко седмици преподобният Макфарли посети Министерството на външните работи с известна обезпокоителна информация.
— Не се изненадвам — подметна Вайълит. — Преподобният Макфарли намира доста неща за обезпокоителни. Подози-рам, че това е част от професията му.
— Моля, не ме прекъсвайте — рязко продължи Гонт. — Преподобният Макфарли постави на нашето внимание факта, че сте мобилизирали местна работна ръка за работа в мините си и…
— Това не са мои мини — прекъсна го Вайълит. — Те са собственост на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“.
— Чийто главен акционер сте вие.
— Нито пък тулабетите са били мобилизирани — продължи тя. — На всички, които работят в мините, се плаща и „Спирал Арм Дивелъпмънт“ може да представи документи като доказателство.
— Дайте да говорим по същество — заяви Гонт. — Една от мините се е срутила, работниците са отказали да работят, докато не бъде гарантирана безопасността им, и вие сте поставили под стража Джаланопи, преподобния Макфарли и петима членове на тулабетската общност. Ще отречете ли?
— Разбира се, че ще отрека. Каримон беше заплашен от канфоритски флот и Джаланопи, както и преподобният Макфарли, бяха взети под охрана.
— А другите петима?
— Бяха заподозрени в симпатии към канфорийците. Освободихме ги веднага щом опасността премина.
— А с какво право обявихте военно положение? — продължи с въпросите Гонт.
— Договорът, който Джаланопи сключи с компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“, ни дава това право, дори ни задължава да защитаваме неговото племе и да му помагаме да запази върховната си власт.
— Преподобният Макфарли твърди, че Джаланопи е бил принуден да подпише договора заради намесата ви във вътрешнополитическите борби на Каримон и че при отказ да го направи народът му е щял да бъде унищожен от другите племена, които вие самите сте въоръжили. Джаланопи поддържа твърдението на преподобния Макфарли.
— Джаланопи нямаше никакви възражения срещу договора, когато той беше единствената преграда между него и военното поражение — отговори Вайълит. — Не виждам никаква причина той да се счита невалиден при сегашните условия.
— Мадам Гарднър, той е невалиден, защото така реши моето министерство. Съжалявам само, че не застанах на същата позиция, когато принудихте Голдстоун да приеме условията ви. Разгледах наново този договор — за съжаление вече е твърде късно да бъде анулиран, но аз ви обещавам, че няма да допусна да поробите или експлоатирате нито тулабетите, нито която и да било чужда раса. Струва ми се, че съм напълно ясен?
— Да, вие сте напълно ясен, но не мисля, че действията ви се базират на някакво законно основание — отвърна Вайълит. — Аз имам юридически издържан договор, подписан от мене и Джаланопи, и обстоятелството, че той вече не желае да го спазва, не го прави по-малко законен.
— Това ще реши Министерството на външните работи.
— Не, господин Гонт. Ако има нещо, то ще се реши от съда. Вече съм минала по този път на Доксус II и на Шугърмун и ви уверявам, че съдът ще подкрепи правото ни да бъдем тук.
