Фойхтер: наблюдава как товарят безжизнените тела в камионите.
Процесорът, който й говореше по терминала. Предупреждението.
Разтърка очи. Възможностите бяха много…
Да, биха могли да я предупредят. Спиралата би могла да я предупреди —
Пак затвори очи. Представи си Фойхтер и изпита задоволство, че е загинал в експлозията.
Когато Наташа излезе от банята, увита в хавлия, с измита коса и обзета от заслужено чувство на екстаз, Джесика тихо похъркваше в прегръдките на дълбокия и така желан сън.
Картър се върна по обед — Джесика и Наташа тъкмо бяха седнали над порциите чийзбъргър и пържени картофки. Носеше няколко торби и изглеждаше много изтощен, но щастлив.
— Къде беше?
— На пазар.
— С какво?
— Имам щедри приятели. А сега, фатални дами, имам няколко подаръка за вас, но спешно трябва да посетя тоалетната. Някакви възражения? Мисля, че не… И вземете да ми поръчате същото. Гладен съм като вълк.
Сарказмът в гласа му бе болезнен.
— Изглеждаш доста весел — отбеляза Наташа. Картър й намигна.
— Знаеш, че винаги крия изненади в ръкава си.
Стоеше под душа и горещата вода отмиваше от тялото му потта, пясъка, кръвта и маслото. Опря длани в стената и остави няколко дълги прекрасни минути водата да се стича по тила му. Наслаждаваше се на чистотата, която пълзеше по него и през него…
И, сякаш за да се подсили усещането, умът му също бе чист.
Идеално чист.
Без отровата на присъствието, на рака, на тумора. На тумора Кейд…
Докато се бършеше, гледаше десетте метални топчета, наредени около канала на мивката. Десет напълно функциониращи, напълно заредени и изключително опасни ГВН — гранати под високо налягане. Нямаха традиционен експлозивен заряд, а използваха химическа смес, която създаваше огромно налягане и почти безшумна експлозия. Бяха готови за употреба. И злоупотреба.
Излезе от банята, като търкаше гладкото си и порозовяло избръснато лице. Наташа и Джесика пробваха новите дрехи, които им бе купил. Прости панталони, блузи и обувки с нисък ток.
— Много функционално — отбеляза Наташа.
— Няма да спечелим нито едно модно ревю. — Джесика се прозя.
— Е, не сме дошли на купон — каза Картър, грабна чийзбъргъра си, отхапа голям залък и изсипа другата торба на леглото:
— А стига бе! — възкликна Наташа.
— Дами, задействайте се, ако обичате.
— Откъде взе всичко това?
— Май си забравила — отвърна Картър. — Навремето бях служител на Спиралата. Работих в ударните групи седем години. Зная къде се намират повечето от хранилищата по целия свят, а пък тук имам неколцина познати.
— Не мога да се оправя с това — обади се Джесика. Лицето й бе пребледняло при вида на патроните и пълнителите. Вдигна очи към Картър. — Не съм войник, програмист съм. Не съм боец, не ставам за воин.
Картър й се усмихна, кимна и също се прозя.
— Права си. Ти изигра своята роля. И сега най-доброто, което можеш да направиш, е да ми предадеш плановете на QIII… Ще се погрижа някой да изяде хубав пердах заради случилото се в Саудитска Арабия.
— Мислиш ли, че Гол наистина може да ни помогне?
— Ако срещата е истинска — да. Ако е капан… — Картър сви рамене. — Значи разбираме се така: отивам сам и ако не е капан, се срещам с Гол, след което ви го водя. Така няма да сте на пангара. А просто ще чакате.
Наташа поклати глава.
— Не мога да те пусна да идеш сам.
— Налага се — каза Картър. — Само си помисли. Нали не очакваш да оставя Джесика в такова опасно положение? Ти би ли го направила? Натс, нали знаеш — наистина
Наташа въздъхна.
— Добре. Прав си. Кога е срещата?
— След два часа. Само трябва да се погрижа за още някои неща.
— А къде е?
Погледите им се заковаха един в друг. Той усети как потъва в прекрасните кафяви дълбини на овалните й очи. Бавно облиза устни и отново усети солен вкус. Въпросът го измъчваше…
Мога ли да й вярвам?
Отново чу думите на Фойхтер.
„
Но пък тя му бе помогнала да оцелее. Без нея щеше да е труп… След Руб ал’Хали обаче Картър държеше картите си доста по-скрито и не разкриваше нищо — идеалният играч на покер…
Наташа бавно се усмихна.
— Добре, не ми казвай. — Подсмръкна. Очите й бяха неразгадаеми. — Не искам да знам. Разбирам, че това може да те изложи на опасност. Просто ми кажи къде да се срещнем след това.
Картър кимна и се обърна, за да събере нещата си. Хвърли поглед към Джесика.
— Ще оставя плановете тук — мисля, че ще са в по-голяма безопасност. Ако цялата история се окаже капан, не искам да се натреса в бърлогата им с онова, което искат най-много. Ако Гол наистина е в Лос Анжелис, плановете могат да определят дали ще остане жив, или ще умре… а не ми се иска да пропилявам тази вероятност.
Джесика кимна.
Картър взе за момент мъничкия сребърен диск, впи поглед в него и промърмори:
— Надявам се да си заслужаваш, надявам се онези гадняри да те желаят повече от смъртта ми.
Пусна диска в ръката на Джесика и тръгна към вратата.
Корветът спря в една пуста тъмна пресечка. Наскоро тук бе бушувал пожар и към Картър зееха почернели счупени прозорци. Той слезе от колата и се огледа предпазливо като хищник, изучаващ новата си територия, душещ маркировката на съперниците, застанал нащрек и готов за действие. Отиде до багажника и напълни с разни неща джобовете на панталона и на късото си черно яке.
Закопча якето, огледа гладко обръснатото си лице в пропуканото огледало на автомобила и се усмихна на отражението си. Силна усмивка. Убедителна усмивка. И такава трябваше да бъде, за да мине през рецепцията на хотела, където щеше да се състои срещата — „Бевърли Хилс Хилтън“, един от оцелелите от атомния тероризъм.
Закрачи с ръце в джобовете, изчистваше ума си за предстоящата среща. Трябваше да е нащрек; но пък ако всичко беше капан, Гол щеше да заподозре нещо от отсъствието му и номерът можеше лесно да се забележи — и да се неутрализира достатъчно бързо.
Крачеше енергично по тротоара. Не пропускаше нищо, оглеждаше малцината пешеходци, с които се
