разминаваше, в търсене на оръжия или признаци на лоши намерения. Изпитателният му поглед не пропусна нито една кола, минаваща край съсухрените дървета покрай Южен Ел Камино, и претърсваше купетата и за най-дребната подозрителна подробност. Когато стигна ъгъла на Ел Камино и булевард „Уилшир“, спря и се огледа. Зави наляво и отново закрачи, като изучаваше всичко около себе си — покритите с белези фасади на сградите, хората, очуканите коли, изгорелите дървета. Щом наближи входа на Бевърли Хилс Хилтън, забави крачка и отново се огледа за нещо подозрително.
Ако са тук и ако ме гледат, значи са призраци, помисли си.
Невидими.
Спря, облегна се на ниската стена и извади пакет „Кемъл“.
Запали цигара.
Това му даде време да огледа обстановката. Върху и в околните сгради имаше няколко места, идеални за снайперисти. Не успя да забележи никакво движение, но пък това не означаваше, че ги няма.
Помисли си отново за Африка.
Тичащият Гол и дългият скок над бездната…
Нечутият писък, краката, размахващи се във въздуха…
Дългото падане към реката далеч, далеч долу…
Въпреки болката и изтощението в онзи момент все пак си спомни единствената дума, която изникна неканена в ума му… която се стовари от яркочервените сводове на поглъщащата го агония…
Мъртъв.
Нямаше начин Гол да е оцелял след онова падане.
Но пък и Картър го беше оставил навремето да умира в Прага; потънал в кръв на пътя, а въоръжената полиция щеше да пристигне чак след няколко минути. Беше го застрелял, за да го запази жив… и Гол оцеля, успя да избяга, оцеля като същинска хлебарка…
Издиша облаче дим. Откъм тротоара се разнесе смях и главата му рязко се извъртя натам. Отпусна се. Дръпна още веднъж. Вдиша дълбоко и успокои бумкащото си сърце.
Анализ.
Затвори очи за миг. Слава Богу, главоболието, което го мъчеше напоследък, не се обаждаше. Шевовете в хълбока му държаха добре и благодарение на инжекцията петидин болката се бе превърнала просто в глухо туптене. Беше оправил носа си в мотела и сега той туптеше и го дразнеше, а счупеният пръст (с нова превръзка) и пукнатите ребра бяха глухи болки, които вече беше приел като част от самия себе си. Болката се бе превърнала в неразривна част от същността му.
Метна фаса в храстите зад себе си.
Хайде, помисли си и си погледна часовника.
Тръгна по дългата извита алея, като се мъчеше да се съсредоточи единствено върху впечатляващата, но доста поочукана сграда и през цялото време се оглеждаше за нещо подозрително. Наближи голямото обръщало пред рецепцията със стени от стъкло и стомана. Хвърли поглед надясно, после нагоре към шестетажната сграда и към балконите, които опасваха всеки етаж.
Планът му бе прост. Да попита за информация на рецепцията. Отначало любезно… или с господин 9-мм за по-голяма убедителност. Беше сигурен, че след това нещата ще тръгнат сами.
Кимна на портиера, изкачи няколкото мраморни стъпала между късите дундести бели колони и с предпазливостта на котка влезе в луксозното пълно с растения фоайе. Не изпускаше нищо от очи. Мъже четяха вестници, няколко жени очевидно очакваха клиенти, една разпалено говореше по мобилния си телефон. С окуражаващата тежест на браунинга под якето си, Картър закрачи по скъпите килими към рецепцията и прекрасната грейнала брюнетка с блестящи очи.
— Добър вечер, сър. Какво ще обичате?
Картър пусна чаровната си усмивка; очите му гледаха отраженията в стъклото, месинга и полирания мрамор и проверяваха какво става зад него.
— Здравейте. Един мой приятел е отседнал тук, господин Гол. Каза, че ще ми остави съобщение на рецепцията. Казвам се Картър.
— Момент да проверя, господине.
Брюнетката се обърна към преградите зад бюрото. Картър опря лакти на елегантно гравираната плоскост от черешово дърво; не откъсваше поглед от хората във фоайето. Видя да влиза един мъж с рошава брада и сак „Найки“, моментално се напрегна и разкопча якето си. Човекът със сака поздрави един висок едър мъж, който четеше вестник, после двамата излязоха.
— Да, има плик за господин Картър.
Картър взе белия плик и го отвори. Вътре имаше едно-единствено листче.
СТАЯ 215. ЩЕ ЧАКАМ.
Беше подписано — „Гол“. Почеркът беше неговият, както и подписът му. Картър прибра плика в джоба си.
— Благодаря. Трябва да се кача в стая 215.
— Вземете асансьора. После право напред и вдясно.
— Благодаря ви още веднъж.
Усмихна й се лъчезарно и закрачи към асансьора. Ръката в джоба му стискаше една ГВН. Вратата на асансьора се затвори и Картър се озова срещу собственото си отражение. Примигна мързеливо като хищник и потисна желанието да запали нова цигара.
Сам, помисли си.
Точно както обичам.
Извади гранатата — малко лъскаво топче. Измъкна шплента, след това замислено я стисна.
Внимателно прибра шплента в джоба си и извади очукания браунинг. Вратата на асансьора се плъзна настрани и се видя ярко осветен коридор със скъп килим и изискана дървена ламперия и украса. Той стъпи на дебелия килим и обувките му потънаха в него.
— Страшно шик — промърмори, огледа се и тръгна напред.
Хотелът изглеждаше притихнал. Картър стигна до стая 215 и спря. Погледна подозрително месинговия номер. Нещо вътре в него крещеше:
Това е грешка, ужасна грешка, Гол е мъртъв, това е капан…
Кой го искаше мъртъв?
Дюрел? Нексовете?
Имаше и по-лесни начини от този да му видят сметката. Но пък сега разполагаше с плановете на QII и можеше да си позволи малко пазарлък…
Вдигна юмрук. Огледа се.
Почука на вратата и отстъпи крачка назад.
— Влез — разнесе се ясен, мелодичен и мощен глас.
Картър примигна. Облиза устни и усети солен вкус. Ръката, с която държеше пистолета, бе хлъзгава от пот. Прибра браунинга и избърса длан в панталоните си. Усмихна се гадно. Натисна дръжката, отвори вратата и отново измъкна оръжието.
Отвътре се чу спокоен смях.
— Влизай, Картър. Няма оръжие, готово да ти пръсне главата. Няма ужасни планове да попаднеш в капан.
Гол седеше в кресло до прозореца с чаша бренди в едната ръка и с пура в другата. Картър пак провери коридора, влезе и затвори вратата.
— Радвам се да те видя, Гол. Мислех си, че си малко мъртъв.
Гол стана, усмихна се, вдигна чашата си и отпи, без да откъсва поглед от браунинга.
— Все така предпазлив, нали, приятелю? Макар че разбирам доста добре безпокойството ти — на твое място и аз бих си помислил за капан.
Отиде до прозореца и се загледа навън.
Картър тръгна предпазливо напред — нащрек. Едва след като се увери, че са сами, погледът му се спря върху Гол — той се бе обърнал и го гледаше с тъмните си очи.
Усмихна му се приветливо и прокара пръсти през сивата си коса.
— Знам, че ти е трудно да повярваш, но бях спасен. От Спиралата. Отчаяно се нуждаеха от плановете.
