съпротивлявайки му се, така че и кратко ходене можеше да го накара да се задъха с болка в ръката и неравномерност в гръдния кош… и Махунд също трябва да се е променил, връщайки се в неговия случай във всемогъщество и великолепие на мястото, откъдето избяга с празни ръце, дори без жена. Махунд на шейсет и пет. Нашите имена се срещат, разделят и срещат наново, мислеше си Баал, но хората зад имената не остават същите. Той остави ал-Лат, за да излезе на ярката слънчева светлина, и чу зад гърба си тих кикот. Обърна се тежко; никой не се виждаше. Крайчецът на роба изчезваше зад ъгъла. Тези дни жалкият Баал често караше непознати да се кикотят по улицата. „Копеле!“ — изкрещя той колкото му глас държи, скандализирайки другите поклонници в Къщата. Баал, грохналият поет, отново се държи лошо. Той вдигна рамене и пое към къщи.
Градът Джахилия вече не беше построен от пясък. Това идва да каже, че с течение на годините магията на пустинните ветрове, вкаменяващата луна, разсеяността на хората и неизбежността на напредъка бяха втвърдили града, така че той беше изгубил старото си, променливо временно качество на мираж, в който можеха да живеят хора, и се превърна в скучно място, обикновено и (подобно на поетите си) бедно. Ръката на Махунд беше станала дълга; властта му беше обкръжила Джахилия, отрязвайки нейната връв на живота, нейните поклонници и кервани. Тези дни панаирите в Джахилия бяха жалки за гледане.
Дори самият Големец беше придобил износен вид, бялата му коса бе пълна с пролуки, както зъбите му. Наложниците му измираха от старост и на него му липсваше енергията — или, така мълвяха слуховете в разхвърляните сокаци на града, нуждата — да ги замени. Понякога забравяше да се бръсне, което засилваше неговия изглед на разруха и поражение. Само Хинд беше същата както винаги.
Тя винаги е имала малко от репутацията на магьосница, която можеше да ти пожелае болест, ако си пропуснал да се поклониш пред носилката й, докато минава, окултистка със силата да превръща мъже в пустинни змии, когато им се насити, и след това да ги хваща за опашката и да ги сварява в кожите им за вечеря. Сега, когато беше станала на шейсет, легендата за нейната черна магия беше получила допълнително доказателство заради нейния изключителен и неестествен пропуск да остарее. Докато всичко около нея се беше втвърдило в бездействие, докато старите банди на Акулите станаха на средна възраст и клечаха по уличните ъгли, играейки карти или търкаляйки зарове, докато старите вещици със сплъстени коси и акробатите умираха от глад в канавките, докато растеше поколение, чийто консерватизъм и безпрекословно боготворене на материалния свят бяха родени от неговото знание за вероятността от безработица и сиромашия, докато големият град изгуби своя усет за себе си и дори култът към мъртвите западна, губейки популярност, за облекчение на джахилийските камили, чиято неприязън към това да бъдат оставяни с прерязани подколенни сухожилия върху човешки гробове беше лесно разбираема… накратко, докато Джахилия западаше, Хинд остана несбръчкана, тялото й бе стегнато като на млада жена, косата й бе черна като гарванови пера, очите й святкаха като ножове, държането й бе горделиво, гласът й все още не допускаше противопоставяне. Хинд, не Симбел, управляваше сега града или несъмнено така смяташе.
Когато Големецът достигна една мека и задъхваща се старост, Хинд се зае с писането на поредица предупредителни и увещателни послания или були към народа на Джахилия. Те бяха разлепени на всяка улица в града. Така Хинд, а не Симбел вече бе утвърдена от джахилийците за въплъщение на града, неговия жив аватара, защото те откриваха в нейната неизменност и в непоколебимата решителност на нейните прокламации едно описание на тях самите, много по-приятно, отколкото картината, която виждаха в огледалото на сбръчкващото се лице на Симбел. Плакатите на Хинд бяха много по-влиятелни, отколкото стиховете на който и да е поет. Тя все още беше сексуално ненаситна и беше спала с всеки писател в града (въпреки че беше минало много време, откакто допусна Баал в леглото си); сега писателите бяха използвани, захвърлени и тя беше побесняла. С меча, както и с перото. Тя се беше присъединила към джахилийската армия, преоблечена като мъж, и като използва магия, за да отклони всички стрели и мечове, откри убийците на братята си в бурята на войната. Тя закла чичото на Пророка и изяде черния дроб на стария Хамза и неговото сърце.
Кой можеше да й устои? Заради нейната вечна младост, която също беше и тяхна; заради нейната свирепост, която им даваше илюзията, че са непобедими; и заради нейните були, които бяха откази от времето, от историята, от възрастта, които възпяваха непомраченото великолепие на града и въставаха срещу отпадъците и разнебитеността на улиците, които настояваха за величие, за водачество, за безсмъртие и ранга на джахилийци като пазители на божественото… заради тези писания хората й прощаваха промискуитета, затваряха очи за историите, че Хинд е била претеглена със смарагди на рождения й ден, не обръщаха внимание на слуховете за оргии, смееха се, когато им се съобщаваше размерът на нейния гардероб, за нейните петстотин осемдесет и една нощници от варак и четиристотин и двадесет чифта рубинени чехли. Гражданите на Джахилия се влачеха по нарастващо опасните улици, по които убийството за дребни пари беше станало нещо обичайно, по които стари жени бяха изнасилвани и ритуално заколвани, по които бунтовете на улшряшите от глад бяха брутално потушавани от личната полиция на Хинд, Мантихорпуса; и въпреки доказателствата пред техните очи, стомаси и портфейли те вярваха на онова, което Хинд им шепнеше в ушите: управлявай, Джахилия, слава на света.
Разбира се, не всички. Например не и Баал. Който не обръщаше внимание на обществените дела и пишеше поеми за несподелена любов.
Дъвчейки бяла репичка, той стигна вкъщи, преминавайки под мръсния свод на една напукана стена. Тук имаше малка опикана градинка, замърсена с пера, обелки от зеленчуци, кръв. Нямаше белези за човешки живот: само мухи, сенки, страх. Тези дни беше нужно човек да е нащрек. Секта от смъртоносни хашашини251 скиташе из града. Богатите хора бяха съветвани да се приближават към домовете си от другата страна на улицата, за да се уверяват, че къщата не е наблюдавана; ако хоризонтът беше чист, те се втурваха към вратата и я затваряха зад гърба си, преди някой спотайващ се престъпник да може да се намъкне вътре. Баал не се грижеше за подобни предохранителни мерки. Някога беше заможен, но това беше преди четвърт век. Сега нямаше търсене на сатири — общият страх от Махунд беше разрушил пазара на обиди и остроумие. И със западането на култа към мъртвите беше настъпил остър спад на поръчките за епитафии и триумфални оди на отмъщението. Изобщо времената бяха тежки.
Мечтаейки за отдавна отминали гощавки, Баал несигурно се изкачи по дървената стълба до малката си стая горе. Какво имаше за крадене? Не си струваше ножа. Отвори вратата, прекрачи прага и тогава силен удар отзад разкървави носа му в далечната стена.
— Не ме убивай — изквича той напосоки. — О, Боже, не ме убивай, в името на милостта, ооо.
Другата ръка затвори вратата. Баал знаеше, че няма значение колко силно ще пищи, те щяха да останат сами, изолирани от света в това невъзмутимо помещение. Никой нямаше да дойде, той самият, чувайки съседа си да пищи, щеше да запъне вратата с походното си легло.
Качулатият плащ на неканения гост закриваше напълно лицето му. Баал избърса кървящия си нос, треперейки неудържимо.
— Аз нямам пари — примоли се той, — нищо нямам. Сега непознатият проговори:
— Ако гладно куче търси храна, то не търси в кучкарника. — И тогава, след малка пауза: — Баал, не е останало много нещо от теб. Надявах се да е повече.
Сега Баал се почувства странно оскърбен и същевременно ужасен. Не беше ли това някакъв побъркан почитател, който ще го убие, защото той вече не живееше съобразно силата на старото си творчество? Все още треперейки, той опита само-осъждане.
— Когато се срещнеш с писател, обикновено се разочаровал! — обясни той. Другият пренебрегна тази забележка.
— Махунд идва — каза той.
Това сухо заявление изпълни Баал с най-дълбок ужас.
— Какво общо има това с мен? — изплака той. — Какво иска той? Това беше преди много време — един живот — повече от живот. Какво иска той? Вие от неговите ли сте, той ли ви праща?
— Паметта му е дълга като лицето му — каза неканеният гост, отмятайки назад качулката си. — Не, аз не съм негов вестител. Ти и аз имаме нещо общо. И двамата се страхуваме от него.
— Аз те познавам — каза Баал. — Да.
— Начинът ти на говорене. Ти си чужденец.
— Революция на водоносци, имигранти и роби — цитира непознатият. — Твоите думи.
— Ти си имигрантът — спомни си Баал. — Персиецът. Сюлейман.
