инструменти, от уреди за измерване и знам ли още от какво.
— Сега само ще се осведомя. Трябва да използувам тази възможност, след като сме дошли дотук. Страхувам се, че нямаме още много време за губене.
— Това е идея-фикс — каза тя упорито. — Вие сте проспали няколко столетия и едва ли няколко дена са така важни сега.
— Добре — каза той. — Като се върна, ще можем да говорим за всичко.
Обърна се и се отправи към края на мястото за приземяване. Тя му препречи пътя.
— Момент само. Моля, обяснете ми защо толкова бързате, Асмо. Сигурно имате сериозна причина.
Той кимна.
— Ако не искате да говорите, то си е ваша работа — гласът й бе възвърнал самоуверения си тон. — Но аз не мога да понасям някой да ме мисли за по-глупава, отколкото съм.
Той се поколеба за миг, след това се върна и се облегна на предната част на функрафта.
— Имате право. Защо да не го обсъдя с вас? Имам съмнение, Лука, че някой се опитва да ме използува като фигура за шах. Затова искам да действувам колкото се може по-бързо и изненадващо.
Тя го погледна недоумяваща:
— Никой на Астилот не разполага с такава сила, че да ви използува като фигура за шах. Вие сте свободен и независим във всичките си решения. Именно за това съществува КАПИНОМА.
— Да, и тъкмо това аз не считам вече за сигурно. Сега зная, че моят спомен от Земята съвсем не е химера. Някой се е погрижил да дойдем тук. Следователно и в космическото табу трябва да има вратичка. А комуто се е удало да заобиколи КАПИНОМА на едно място, то по всяка вероятност може да го направи и на друго.
Тя поривисто реагира:
— Просто не мога да си го представя. Кой би могъл да бъде? И с каква цел? Защо не чувствуваме никакви последици от това?
— Тъкмо това искам да открия. Тя се замисли.
— Впрочем, кого имате предвид като кязвате „ние“? Кой друг е дошъл тук?
— Йона. Вчера тя си спомни формата на летателното тяло за приземяване на луната Япетус. Това е доказателството, че миналото ни е общо.
— Йона? Тя си е спомнила това? — Лука го изгледа така, като че ли той не бе с всичкия си.
— Каква е ползата да ви разказвам приказки?
— Не разбирам — каза тя объркано. Гласът й трепереше. — Това противоречи на всякакъв разум. Защо не каза нищо такова пред Съвета?
— Нямам понятие. Попитайте я вие.
— Какво може да си помисли човек? Или тя ни лъже, или душевното й състояние е така объркано, че трябва да отиде в Психодом. Във всеки случай веднага трябва да осведомя Съвета.
— Не — каза Асмо натъртено. — Искам да ви помоля на първо време да мълчите.
Тя го погледна разстроена:
— Това пък защо?
— Така е по-умно. И ви моля да не се свързвате с никого, докато съм в резервата.
Тя замълча. След малко добави:
— Имате ли вече някакво подозрение кой е този тайнствен противник?
— Още не.
— Тогава доверието ви в мен е голямо.
— Не можеш да минеш без известен риск, когато искаш да постигнеш нещо.
— Ще ми съобщите ли това, което откриете в резервата?
— Искам само да не ме безпокоите, докато съм вътре. Когато се върна, вие и Съветът ще научите всичко.
Лука го изгледа.
— Можете да разчитате на мене — каза тя след кратко колебание. — Няма да уведомя никого, въпреки че… — усмихна се несигурно. — Все още не разбирам какво би могло да се крие зад вашите предположения.
— Благодаря ви, Лука — той се обърна, за да тръгне.
— Бъдете внимателен! — извика тя след него. — И останете на Зеко, каквото и да се случи. Бих искала поне да мога да говоря с вас.
— Не се безпокойте. А ако намеря някой аслот, ще го доведа.
След като направи първите крачки по обраслия с мъх горски път, той се обърна и й махна още един път.
Лука гледа след него, докато той се скри зад стъкленозелените колони. След това забърза към функрафта, изпитателно огледа вътрешността му, като че ли се страхуваше, че непознато животно се бе скрило там, качи се и бързо затвори отворената врата. Тя бе пребледняла. С треперещи ръце отвори чекмедже в стената и отпи глътка от една бутилка.
Питието й подействува. Тя се усмихна с облекчение, затвори очи и се облегна назад. Сега можеше да устои на желанието да натисне бутона за излитане. Искаше да бъде близо до него, ако изведнъж му потрябваше помощ.
Избра любимата си мелодия. Чуха се кънтящи електронни звуци. Започна да пее жена със звучен, неземно хубав глас:
„О, кръв моя, изтичай в синусоидна дъга, лей се в призрачна красота по моята кожа на фея…“
11.
Асмо усещаше, мекия и лепкав мъх под краката си. Когато след време се обърна, забеляза, че оставя виолетова следа. От нея излизаше серножълта пара и като завеса се издигаше бавно нагоре.
След около сто и петдесет метра той видя пред себе си цветно сияние. Приближавайки, разпозна прозрачна стена от рубиненочервени светлинни лъчи, която се разстилаше нависоко като огромен купол. Бавно, той се запъти към нея и я докосна с ръка.
Както бе очаквал, не почувствува нито болка, нито съпротивление. Премина без противодействие, огледа се изпитателно още веднъж, но не откри нищо необичайно. Свърза се с Лука и й съобщи, че е преминал без трудности лъчеизпускащия купол и се намира във вътрешността на резервата.
От килима-мъх под краката му се заиздига на вълни серножълта пара, задави обонянието му, започна да го обгръща. Той почувствува сладникав, почти приятен мирис. Крайниците му натежаха, пред очите му заискриха цветни дъги, сгъстиха се в танц от демонични зигзаги.
Той напрегна всичките си сили и започна да тича. Чувствуваше краката си като от олово, олюляваше се, за малко да падне, но серножълтият облак от пара остана зад него. Накрая отново можеше да диша свободно. Цветните миражи се разпаднаха, смущенията в движенията изчезнаха, само сърцето му продължаваше да бие силно. Изтри капките пот от челото си, пропъди страха и закрачи към центъра на резервата.
Засилващото се и затихващо свиркане, което бе забелязал веднага след като се приземиха, постепенно бе станало по-силно и сега му се струваше, че идва от листата над него.
Асмо погледна нагоре. И тогава те връхлетяха — орляк животни, дълги около метър, в преливащ се синьочерен цвят, които стремително се спуснаха и запърхаха около него. Твърдите им крила издаваха плясък и съскане. Приличаха на кошмарни видения, хибриди между прилеп и скорпион. Към косматите си кореми държаха свити четири чифта пипала-смукачи с големина на юмрук, на извитите си опашки носеха удебелени бодили с форма на духала, от рошавите им глави стърчаха рога като клещи. Те се осмелиха да се доближат на няколко метра от него. В продължение на секунди го гледаха втренчено в лицето с искрящи в зелено изпъкнали очи, после отстъпваха място на следващите. Видът им бе ужасяващ и будещ отвращение, но миризмата, която ги обгръщаше като облак от чумна воня, бе направо непоносима. Те стесняваха кръговете си около него, но като че ли грижливо внимаваха да не го докоснат.
Асмо почувствува, че му става лошо. От утъпкания мъх се надигаше пара и това му напомняше, че е по-добре да не стои на едно място. Летящите скорпиони го следваха с облак от смрад. Той замаха с ръце, но
