И на по-долните етажи всичко бе тихо. Най-после се натъкна на голям брой помещения с форма на пчелни килийки. Те напомняха на тази, в която живееше в подводния град на Маатшапия. Наредбата им го накара да предположи, че бяха предназначени за живи същества. На височина колкото до коляното в стените се опираха яйцевидни койки с диаметър петдесет сантиметра. Те бяха постлани като гнезда на птици с подобни на перушина черни вълма. Навсякъде се виждаха конструкции от етажерки, с плоскости, които можеха да се движат във всички посоки. Виждаха се съдове и кутии, поставки с бели телевизионни екрани, но никъде не можа да открие дръжка или копче, с което да отвори съдовете или да пусне в действие екраните. Намери и редица странни предмети, без да разбере дали служат за практически цели. Може би това бяха инструменти, може би играчки, а може би и изделия на вид приложно изкуство. Но колкото и различни да бяха, те всички притежаваха най-малко една полирана, съвсем гладка повърхност. Най-често тя бе кръгла, понякога овална и имаше големина на детска ръка.
Асмо отново опита да се свърже с Лука. Зеко все още не работеше. Колко глупаво, че не можеше да й разкаже какво бе намерил тук! Може би тя щеше да се сети как да бъдат отворени или пуснати в действие тези загадъчни предмети.
Стаичките за живеене бяха издържани строго в черно-бяло. Асмо не забеляза нито плоскост, нито предмет, нито дори малък съд, който да нарушава това правило. Светлината, която се процеждаше от стените, таваните и подовете бе чисто бяла. В комбинацията на черно и бяло, в заоблените линии, в смяната на светлини и сенки, във всяка форма, във всеки предмет се разкриваше хармонично чувство за стил. Колкото по-дълго време прекарваше в стаичките за живеене, толкова по-силно, по-внушително чувствуваше духа и завладяващата сила на една необикновена култура.
Но къде бяха носителите на тази култура? Никъде не се виждаше безпорядък, разруха или разрушение. Цареше безупречна, почти болнична чистота. Не можеше да се открие нито една прашинка или трохичка, нито и най-дребен остатък от храна или напитка. Всичко изглеждаше съвсем ново, нямаше предмет със следи от употреба или износване. Като че ли всичко току-що бе изработено и всеки момент собствениците щяха да се появят и да влязат във владение на подземния лабиринт от машини и жилища. Защо така безследно бяха изчезнали?
Асмо приседна на ръба на едно от гнездата-койки, за да размисли по въпроса. Дали не се бяха оттеглили, уплашени от него? Навярно не. Нивото на техническите им инсталации водеше до извода, че без затруднение можеха да държат на разстояние нежеланите посетители. А може би бяха напуснали сградата или пък пребиваваха на по-долните етажи? Ако присъствуваха, то във всеки случай трябваше да са забелязали идването му. Защо не се показваха? Под наблюдение ли го държаха? Дали не искаха първо от сигурно разстояние да разберат намеренията му?
Неудобно му стана да седи на ръба на гнездото. Изтегна се върху койката. Вълмото от перушина оживя, притисна се към формите на тялото му, обгърна го. Открити останаха само главата, ръцете и краката му. Що за същества бяха тези, които си бяха направили гнездовидните койки? Той не можеше да си представи, че по образ и начин на живот те приличат на дафотилите, че са сродни на тях. Напротив, това, което досега бе видял, затвърдяваше в него предположението, че става дума за същества от чуждо историческо развитие, от чужд клас интелигентност. От друга страна, това потвърждаваше, че планетата Астилот не можеше да бъде прародина нито на него, нито на дафотилите.
От всички пори на тялото му течеше пот. Гнездовидната койка излъчваше нетърпима горещина. Той се изправи бързо и скочи на пода. Но сега и оттам, и от стените, и от тавана на стаята към него проникваха топлинни лъчи. Хладният преди въздух на помещението само за няколко минути се бе затоплил до четиридесет, дори до петдесет градуса Целзий. Той напусна стаята с надежда да намери прохлада навън.
Но и в коридора температурата значително се бе покачила. По всяка вероятност той бе пуснал в действие апаратура, която, където и да се намираше, духаше към него зноя на пустинен вятър. Колкото и бързо да тичаше по коридора, не можеше да му убегне.
Когато стигна до централната зала, той съблече подплатеното с кожа яке, сакото и ризата си от трико и приседна на една от спирачните рампи, за да си поеме малко въздух. Дойде му на ум, че може би ще се спаси от жегата в някой по-долен етаж. Събра набързо дрехите си и се хвърли в един отвор с тъмносин светлинен кръг.
Падането през тръбата бе необикновено дълго. Когато най-накрая достигна спирачната рампа, той се намери в малка, потънала в пурпурночервена светлина зала с купол. Въздухът бе приятно хладен. За разлика от другаде, тук имаше само една врата с тънки пластинки. Тя бе правоъгълна и висока най-малко два метра. Той се запъти към нея, тънките пластинки се плъзнаха встрани. Пред него се разкри червена камера.
Колебаеше се дали да влезе. Имаше ли смисъл да продължава да търси аслотите? Докато размишляваше по този въпрос, отново облече ризата и якето си. Ако в тази постройка все още имаше живи същества, те отдавна биха се намесили. Очевидно непознатата апаратура владееше всичко, а от нея не можеше да се очаква каквато и да било информация. Затова най-разумно бе да се оттегли. Но как да излезе оттук?
Той се огледа внимателно. Никъде не видя тръба за изкачване или отвор. Камерата оставаше единственият изход. Предпазливо влезе вътре. Зад него безшумно се спусна стена, пътят за отстъпление бе отрязан. Друго не се случи. Асмо потисна надигащото се в него безпокойство и заоглежда един голям колкото чиния диск, вграден в стената на височината на коляното му. По матовосивата му повърхност преливаха цветни сигнали. Скоро откри, че това бе един и същ сигнал, който се повтаряше на кратки интервали.
Изведнъж се вцепени на място.
Чуваха се шумове!
За първи път в мълчаливия свят на тази постройка долови шумове, които не бе създал сам. Шушукане, цвърчене и бръмчене, съвсем тихо, но ясно доловимо.
Затаи дъх и се ослуша Какво бе това? Шумове от машини? Комуникация на надарени с разум същества? Тоновете докоснаха нещо познато в паметта му. Изведнъж му стана ясно — електроакустични сигнали! Не, не сигнали. Електронна анархия. Парализиращ страх се надигна в него, заля съзнанието му и му попречи да мисли. Необходимо бе да употреби цялата сила на волята си, за да се съсредоточи.
Един разстроен електронен мозък можеше да стигне до най-абсурдните идеи. Тоновете като че ли проникваха през тавана. Той бе нисък и без да се затрудни, Асмо го достигаше с върха на пръстите си — състоеше се от еластично фолио. Почувствува лека вибрация. Високоговорител, помисли с облекчение, възможно бе източникът на шумовете да е твърде далеч.
Стените на камерата бяха гладки, меки и без отвори. Никъде не можеха да се открият лостове, ключове или копчета. Обичайната апаратура или отсъствуваше, или не работеше. Какво трябваше да направи?
Той прегледа диска с големина на чиния, по който в монотонен ритъм преминаваше на вълни все същата комбинация от цветове: синьо-зелено-синьо-зелено… лилаво-жълто-оранжево…
Дискът не реагираше на натиск, не можеше да се завърти или измести. Асмо коленичи. Сигурно все някъде се криеше механизъм, който дава възможност да се излезе от този ковчег! Но колкото и да се напрягаше, не можеше да открие нищо. Дискът нито се отместваше, нито помръдваше.
За малко щеше да се примири, когато върху прозрачната плоча на тавана забеляза леки следи. Това бяха пръстени с големина на детски юмрук, изсъхнали остатъци от течност, каквато влажните чаши оставят върху подложка. Успя да определи и три или четири такива пръстена, които се събираха в центъра на диска. Какво можеше да означава това? Като размисли, намери обяснението — това бяха пипала-смукачи.
Може би аслотите притежаваха вместо ръце пипала-смукачи? И краката на летящите скорпиони, които срещна в джунглата, завършваха с такива. Пипалата-смукачи обясняваха липсата на дръжки, ключове и копчета, придаваха смисъл на полираните повърхности на черно-белите предмети за ежедневна употреба. Стана му ясно, че механиката на цветния диск реагира на всмукване. Но той не притежаваше нищо, което да закрепи към гладката повърхност. Не разполагаше и с пипала-смукачи.
А може би? Той навлажни устните си, притисна ги към диска и започна да смуче. Въздействието се появи веднага. Дискът се доближи към него, издигна се на около два сантиметра от цокъла и спря. В същия момент Асмо почувствува движение. Камерата безшумно започна да потъва. Той се намираше в асансьор.
Шумовете от високоговорителя—шушукането, цвърченето и бръмченето — се усилиха, достигнаха неприятна интензивност.
