— Главната мозъчна матрица си позволява един въпрос. Дали Асмо е член на Великата фамилия на аслотите в хоспитална форма на съществуване?
— Не подхожда на мозъчна матрица да задава въпроси — отвърна Асмо остро. Не трябваше да показва и най-малката несигурност. — Ти трябва само да следваш нарежданията ми.
Изведнъж синкодерът започна да предава серия от цветни светлинни импулси. Решетъчната преграда се издигна нагоре, пътят бе открит.
Черен отвор зееше пред него. Той изпрати вътре с ератора светлинен лъч. Като отговор в тъмнината проблесна синкава светлина. Още няколко крачки и той стигна до помещение с кръгла форма, чийто таван постепенно излъчваше все по-светло сияние. Около стените на няколко етажа имаше подредени прозрачни съдове, в които бяха наредени продълговати капсули с големина колкото става на пръст.
— Къде е биогенният формат Зукинатал?
— На третия ред отдолу нагоре. На поляризирана светлина той се отличава с цветовете синьо-лилаво- синьо-зелено.
Асмо подаде с ератора поляризирана светлина, която премина по третия ред отдолу нагоре. Капсулите светваха в различни цветове. Скоро откри биогенния формат на Зукинатал.
— Какво трябва да се направи, за да се извади биогенният формат от съда?
— Невъзможно! Невъзможно! Невъзможно! — закрещя синкодерът. — Само мисълта за това е престъпление.
— Трябва ми и ще го взема.
— Волята на Зукинатал е неприкосновена! Никоя сила освен самата Зукинатал няма право да разполага със свещеното й съществувание — крещеше матрицата.
Асмо не отговори. Със слаб енергиен лъч той отряза внимателно отвор, голям колкото ръка. От него със свистене започна да излиза бяла пара.
— Спрете! — стенеше матрицата. — Който и да сте, спрете!
От стената на съда на земята падна кръгло парче, белият дим се разпръсна. Леден студ повя в помещението. Асмо свали якето си, обви ръката си, бързо я вмъкна в съда и извади биогенния формат.
Синкодерът, който бе оставил на пода, изведнъж започна да издава свирещи и пукащи звуци, които преминаха в пронизително, разкъсващо нервите квичене. Светещите стени заискриха, сигнални цветове засвяткаха, разнесе се звучно бръмчене, което бързо достигна застрашителни височини.
Асмо грижливо скри биогенния формат в джоба при гърдите си, сграбчи синкодера и ератора и се втурна колкото можа най-бързо навън от помещението.
— Какво се случи? — попита той, когато достигна синята зала и дишайки тежко, спря. Синкодерът мълчеше. Вероятно мозъчната матрица бе получила припадък.
Мощен вакуум го изтръгна нагоре. След безкрайни секунди бесен полет през тъмна тръба той видя над себе си светлото сияние на дневната светлина. Тромбообразно уширение на тръбата го бе издухалонавън на чист въздух. Преобърна се няколко пъти и падна меко на плоския покрив с оранжев цвят, по който сега на широки вълни трептяха цветни светлинни сигнали. Изтъркаля се до края на покрива, свлече се по перваза и оттам скочи долу. Отворите по перваза се бяха затворили.
13.
Цареше призрачна тишина. Засилващото се и затихващо свиркане на летящите скорпиони бе заглъхнало, не се долавяше дори и дихание във въздуха. Асмо се оглеждаше наоколо, стъпил върху еластичната основна плоча под постройката, прилична на торта. Сред зеленикавостъклените колони на дърветата се виеше със сменящи се оттенъци светлинна змия. Асмо погледна по-внимателно. Змията представляваше безкраен облак от съвсем малки светулки, които се събираха в едва видима в мъха следа. И тъй, нямаше съмнение относно посоката, която трябваше да поеме за обратния си път.
Веднага щом се отдалечи малко от „тортата“, повика Лука. Не получи никакъв отговор. Все още ли Зеко-контактът бе прекъснат? Той се опита да се свърже със Зем. Връзката се установи. Зем съобщи, че Лука била на нула. Какво ли се бе случило?
Асмо ускори крачките си. Без премеждия достигна червеникавия лъчеизпускащ купол и без затруднения го пресече. След малко видя функрафта, стоящ на площадката за приземяване. Издадената му врата бе затворена. От Лука — ни следа. Въпреки своето изтощение, Асмо започна да тича.
Изтегната в лежащия стол, Лука спеше. Ядосан, но и облекчен, той с енергично движение дръпна издадената врата. Лука отвори очи.
— Най-сетне! — въздъхна тя. — Ужасно много се тревожех за вас.
— Едва ли е било чак толкова лошо — отвърна той, с мъка прикривайки яда си. — Сънувахте ли поне нещо хубаво?
Тя се пооправи и го погледна с упрек.
— Та какво друго бих могла да правя? Вие ме оставихте тук сама цели четири часа! Ако не бях взела приспивателно, щях да умра от страх.
Без да каже дума, Асмо се свлече на една седалка. Приказки! — помисли си той и натисна стоманения пръстен на апаратурата за стартиране. За секунди вътрешността на балона се напълни, функрафтът се отдели от площадката за приземяване и бързо се заизкачва нагоре.
— Изглеждате уморен — каза загрижено Лука. — Много ли беше напрегнато?
Той кимна. С усилие опъна крака и облегна глава на облегалката. Сега, когато се намираше в безопасност, изведнъж почувствува, че от изтощение не може да помръдне и пръста си.
— Дайте ми нещо за пиене, Лука.
Тя посегна към кристалната бутилка с три разноцветни течности, които при наливането се смесваха в шумящо питие.
На жадни глътки той изпразни чашата. Питието имаше отвратителен вкус, но поне бе хладно. Облегна се отново и затвори очи. Само след секунди усети, че го залива вълна на приятно настроение. С учудване установи, че е освежен като след продължителен сън.
Той разтърка очи и погледна навън. Минаваха над резервата в бърз полет. Всичко изглеждаше спокойно. По нищо не личеше, че под зелената джунгла се крие постройка. Скоро платото остана зад тях. Неговите стръмни скали блестяха на слънцето.
Лука го наблюдаваше с известен укор.
— Вие, разбира се, се напъхахте в сградата на аслотите, нали? Е, намерихте ли ги?
— Зданието е празно, аслотите са се трансцендирали. Открих само техните зермати-албиноси с повредена контролна инсталация.
— Ето, виждате ли, така както се и очакваше. Отдавна съм убедена, че никой единствено от чисто чувство на дълг не се подлага на мъките на безсмъртието. Лука се отпусна в седалката и се загледа в странствуващите облаци.
Изглежда, тя не намираше посещението му в Аслодон за особено важно. А може би проблемът за нея бе решен с добитата сигурност, че аслотите вече не съществуват? Нима не можеше да разбере, че оттук именно започваха трудностите? Защо се отнасяше така незаинтересовано? Или той бе несправедлив? Та откъде можеше тя да разбере какво бе открил в Аслодон и какви опасения таеше. Нека изчака с преценката си, докато съобщи пред Съвета своите преживявания.
— Трябва ми касета или кутия с ключ — каза той. — Бихте ли могли да ми ги осигурите?
— За какво са ви?
— Имам няколко предмета, до които никой външен човек не би трябвало да се добере.
— Тогава най-добре вземете куфарче-сейф. Във вилата ще намерим такова.
— Каква вила?
— Съветът е свикал във вилата на Маатшапия тържествено събрание. Във ваша чест. С ароматен концерт и вечеря с танци.
— Необходимо ли е? — каза раздразнено той. — В момента имам други грижи.
— Не се дръжте като дърво. Всички го очакват с радост.
— Кога трябва да се състои тържеството?
— Веднага щом пристигнем.
