— Защо? Нямахте ли?
— В продължение на хилядолетия разполагахме със сродните на нас фенлоти. Те измряха вследствие неудържимо генетично израждане.
— Не можеха ли самите аслоти да работят?
— Да се използува свещеният народ на аслотите за производство на биозермати бе извън всякакъв разум. Затова бе осъществен планът да се набави биологичен материал от надарени с мозък същества, които не произхождат от Астилот.
— Защо не използувахте роботи-машини?
— Те не отговаряха достатъчно на изискванията. Най-добрият инструмент е надареното с мозък същество от естествен произход.
Зирто с недоверие поклати глава. Останалите дафотили се отпуснаха в столовете си, дълбоко разтърсени от съзнанието, че не бяха нищо повече от потомци на освободени зермати.
Само Лука не реагира. За нейно собствено учудване малко я вълнуваше, че илюзията за всемогъществото на дафотилите бе разрушена. Тя по-скоро беше възмутена от безогледността, с която аслотите бяха наложили интересите си.
— Това е чудовищно, Зукинатал! — каза тя бурно. — Кой ви е дал правото да злоупотребявате с чуждия живот?
— Превъзходството на духа. Противно ми е да си спомням за усилията, които бяха необходими за това. Ще се обвия в мълчание.
— Превъзходството на духа трябва да уважава правото на по-слабите на живот, в противен случай не е нищо друго освен високомерна самонадеяност, една нахална…
— Мълчи! — прекъсна я енергично Асмо.
Той изпитваше същите чувства, но не биваше да допусне тя да предизвиква ненужно Зукинатал.
Лука веднага разбра, че бе сгрешила, като се бе оставила да я увлече възмущението й.
— Простете ми, Зукинатал, ако съм ви обидила. Не обмислих.
— Никой и нищо не може да ме наскърби. Аз нямам намерения, нямам цел, нямам желания.
— Това ли е вашето убеждение наистина?
— Животът е страдание. Безсмисленото движение на природата заедно с биологичните й системи ми е отвратително. В щастие и в нещастие, в нищета и в изобилие, винаги в съществуването на мислещото същество преобладава страданието. Дори и най-изтънчената култура, с чиито постижения аслотите биха могли да се славят, е само повторение. Тя изисква жертва след жертва и винаги води назад към пресищане от вече познатото. Мъдрият не желае нищо. Той не търси последното стъпало на една безкрайна стълба, избягва противоречието и се свързва в единство с вечността.
— Това също е противоречие! Целта на съществуването не може да бъде в унищожението му!
— Чуйте резултата от вглъбяването, чуйте мъдростта на аслотите, преди да потъна обратно в скута на моето нещастливо щастие: целта на всички стремежи завършва в подчинението. Доброволно или насилствено ние се примиряваме със законите на вселената, загиваме от всемогъществото на ентропията. Блажени са онези, които го правят доброволно.
Лука енергично разтърси глава.
— Тогава вие отхвърляте всяко задължение, отричате смисъла на живота, Зукинатал. Съмнявам се, че голото отрицание може да бъде същината на най-висшата мъдрост.
— Б какво се съмняваш и в какво не, няма никакво значение. Твоят живот е млад и твоите становища неизбежно са наивни. Аслотите притежават познанието на материя, която е извървяла кръга на своето съществувание. Ние повече не се борим срещу неизбежното в съдбата, нещо, което правехме в течение на хиляди години. Биологичните системи умират след усъвършенствуване в организацията им. Когато достигнете като нас неограничена мощ, смисълът на безсмисленото ще бъде изпълнен.
— За нищо на света — каза Лука — няма доброволно да се разделим с живота.
— Далеч съм от намерението да срещна вашето съгласие. Още не е назряло времето, което ще ви разкрие познанието на пълната истина. С дълбоко презрение ви разрешавам скромното щастие още известно време да се излагате на гърчовете, на които ви е осъдила гадаемата воля на природата. И вие един ден ще се почувствувате изнурени от силата на безсистемността.
— Следователно аслотите не са заинтересовани от продължение на съществуването си — каза Уско. — Защо още ни държите в зависимост? Какви предимства предлагат еманципираните дафотили?
— Те не предлагат ни най-малкото предимство. Да живеят, друго намерение не сме имали. Ние ви предоставихме планетата, тъй като и вие сте деца от естествения корен на развитие, за разлика от кефалоидите, създаден по изкуствен път от мозъците на нежизнеспособни фенлоти. Те трябваше да ви служат, за да можете вие, освободени от грижи, да бъдете в състояние да се посветите на духа. Но аз виждам, че сме надценили заложбите на дафотилите. Материалната сигурност не води до вглъбяване, а в бездните на примитивната жажда за наслади.
Зирто почувствува засилващ се гняв спрямо това самовластно създание.
— Упрекът не ни засяга — каза той. — Ние нямахме възможност да вървим по собствения си път, формата на живот ни бе наложена от аслотите — може би с добро намерение, но тя не ни подхожда, тя води към смъртта. Тя е тласнала и аслотите към отрицателното.
— Аз съм развеселена и същевременно огорчена от степента на твоята дързост, ти, който се наричаш Зирто. Не без причина ние носим черно и бяло като символ на непримиримите противоречия. Само невежите изискват невъзможното, търсят обединяването на това, което взаимно се изключва — черното Бяло, което е вечният живот. Вечен, защото само нищото е непроменливо. Животът означава промяна. Следователно примири се с неизбежното — животът е смърт и за отделната личност, и за рода.
— Не — отвърна Лука. — Животът е възможен, защото индивидът е смъртен. Аз не се плаша от това познание. За едно мислещо същество знанието е предпоставка към щастието. Тъй като ми е известна тленността ми, по-осезаемо изпитвам щастието от живота. Разбрах го едва, когато ви видях, Зукинатал, във вашата безутешна летаргия.
— Щастието е еднократно, то не може да се повтаря произволно. И нещастието принадлежи към него, както сянката към светлината. Аз съм извън всички тези стремления. И все пак не гледам без умиление на тебе, Лука, защото виждам — ти обичаш. От незапомнени времена съм загубила силата за това, сега чувствувам само умора. Изречи желанията си, за да мога да ги изпълня, преди отново да се съчетая с вечността.
— Ние имаме само едно желание — да променим КАПИНОМА съобразно нашите нужди.
— Ще загубите сигурността. Това, което ще спечелите, са само опасности. Защо мълчиш?
— Бихме били слепи, ако се бояхме от опасностите — каза Асмо. — Ние търсим животворното взаимодействие между дело и мисъл. Нашата цел е общество, което разрешава на членовете си максимално количество деятелност, познания, щастие. КАПИНОМА ограничава тази възможност. Само кефалоидите са продуктивни. Нима е чудно, че се опитват да се отърват от дафотилите?
Настана дълга пауза. След това декодерът оповести:
— Зукинатал, членка на Върховния съвет на аслотите неотменимо реши: Централната мозъчна матрица ще получи нареждането да предаде на дафотилите колор-акустичния ключ за отваряне програмата на кефалоидите. Асмо разполага с два дни време, за да го получи. След изтичането на този срок, Аслодон, последното убежище на аслотите, ще се превърне в прах. Всяка следа от нашето материално съществуване ще бъде заличена от тази планета, защото желанието ни е да потънем във вечността, необезпокоявани от чужда ръка.
— Ние благодарим, Зукинатал.
Асмо се надигна, а с него и членовете на Съвета. Те се поклониха в страхопочитание пред госта от едно друго време.
— Благодарност? Спестете ми тая неловкост. Ето последната ми дума. Ключът представлява син монокристал. Вие го имате в Асфенвидон…
Йона, която досега бе мълчала, изведнъж скочи от стола си и се затича към Зукинатал.
— Почакайте, не ни напускайте още! Имам нужда от уверение за произхода си. Моля за отговор.
— Отдръпни се назад!
Йона падна на колене и запълзя към койката с умолително вдигнати нагоре ръце.
