— Мисля, че лъже — каза той несигурно. — Тя не може да бъде зермат. Иска само да събуди съчувствието ни. Измисли го, за да я пощадим.
В стаята бързо си пробиха път група зермати-медици. Това беше светлосинята петорка на кураториума на Психагоген.
— Много любов — задъхано изрекоха те и бегло се поклониха.
Асмо тръгна към тях.
— Добре е, че идвате. Имаме задача за вас.
— Ние слушаме — поде припряно говорителят им. — Имали сте намерение да отделите Зеко от мадам Йона. По всяка вероятност става дума за недоразумение.
— Съвсем не.
— Не ли? Извинете, минхер, но не съществува каквото и да било основание за едно такова необичайно намерение.
— Нейният Зеко е направляван, вследствие на това й се оказва влияние по незаконен начин.
Петимата дишаха бурно и го гледаха с колебание, но не се решаваха да му противоречат. Йона пристъпи усмихната към тях.
— Абсурдно твърдение, не го слушайте.
— Нима не призна сама, че си зермат? — обърна се грубо към нея Лука. — И така, остави лъжите и прави каквото ти се каже!
— Болна съм, не желая нищо друго освен спокойствие.
Асмо се обърна към зерматите. По сините им лица блестеше пот. Той знаеше, че щяха да бъдат виновни, намираха се в положение на насилие, от което за тях нямаше изход. Каквото и да направеха, все щеше да бъде погрешно. Но той не можеше да се съобразява с това.
— Ще бъде най-добре — каза той, — ако следвате моите разпореждания. Ако откажете, сам ще отстраня Зеко.
— Невъзможно, минхер! Вие нямате медицинско образование.
— За целта имам достатъчно — той се отправи към говорещия и извади тръбичката за упойки от джоба на гърдите му.
— Това е престъпление! — извика Йона и изпълнена с ужас отстъпи назад към стената.
Асмо я хвана за ръката и притисна тръбичката за упойка върху горната част на китката й. Тя изстена и се олюля, но той успя да я хване, миг преди да изпадне в безсъзнание.
Двама от психогозите забързаха към него и я взеха от ръцете му.
— Не можем да допуснем това, минхер. Пациентката не бива да понася телесни повреди, които с наша помощ биха могли да бъдат избегнати.
Подът в средата на стаята се разтвори, блестящият стол за операции изплува от дълбините. Върху платформата до него стояха две сестри с розова кожа, облечени в зелени работни дрехи с качулки. Хилко се надигна.
— Спрете! — изрече той със запъване и с несигурни крачки се насочи към зерматите. — Спрете веднага! Без Зеко тя ще умре.
Асмо и Лука го хванаха, завъртяха го и го заведоха до креслото му. Той се опита да окаже съпротива, но когато Асмо притисна мишницата му, се отказа.
Сестрите отвориха устата на Йона, един от лекарите се зае с работата. След няколко минути извади Зеко, неправилен по форма, голям колкото грахово зърно, който блестеше на светлината на рефлекторите.
През тялото на Йона преминаха тръпки, главата й падна встрани, дъхът й секна. Върху черната кожена облицовка на креслото лицето й изглеждаше бледо и прозрачно като восъчна маска.
Членовете на Съвета се доближиха и се втренчиха в нея със смес от тревога и любопитство. Наистина ли бе зермат! Мъртва ли беше вече? Или щеше да оживее отново?
Доближилата се сестра докосна Йона с тръбичката за упойка.
Устните й се разтвориха, гърдите й се повдигнаха. Дишайки дълбоко, тя напълни дробовете си с въздух, кръвта се възвърна в лицето й. Изправи се, опипа с върха на пръстите слепоочията си и с празен поглед се огледа наоколо.
Въздишка на успокоение премина през групата на Съвета.
— Какво има? — попита Йона. — Гласът й бе променен. Тя изглеждаше по-млада, почти като дете. — Защо сте се втренчили така в мене? Кои сте вие?
— Не ни ли познаваш, Йона?
Тя прехвърли краката си на пода и стана.
— Махайте се от пътя ми.
— Седни. Имаш нужда от спокойствие.
— Но аз не искам да седна.
— Как се чувствуваш без Зеко?
— Зеко? Какво е това?
Асмо посочи към табличката с инструменти. Тя взе топчето със златен цвят, заподхвърля го от ръка на ръка, като да бе играчка, и тръгна към изхода. Асмо я хвана за ръката.
— Имаме към тебе още един въпрос. Къде се намира Асфенвидон?
— Когато не знаеш нещо, трябва да попиташ електронната си памет — каза тя като дете, което говори като възрастен.
— Помисли! Важно е!
Тя хвърли Зеко във въздуха. Той блестеше на светлината. По лицето й се изписа щастлива усмивка.
— Йона! — каза Асмо предупредително. — Къде се намира Асфенвидон?
— Погрешно и неприлично е да се досажда на един дафотил с желания. За целта има зермати.
Асмо отиде с нея в залата за конференции, натика я в един тапициран стол.
— Кога се срещнахме за първи път?
Тя опря глава на облегалката и се замисли. Изведнъж ококори очи и го изгледа изплашено.
— Изобщо ти кой си? Защо ми задаваш толкова много въпроси?
— Трябва да ме познаваш. Аз съм Асмо.
Тя поклати глава.
— Спомняш ли си, че преди беше Йохана?
— Не зная. Всички ме наричат Йона.
— Защо ми разказа, че познаваш луната Япетус?
Тя го погледна с недоумение.
— Сигурно си имала причина.
— Доставяше ми удоволствие.
— А сега вече не ти ли доставя?
Тя разтърси енергично глава в знак на отрицание.
— Следователно давали са ти заповеди! Кой ти ги даваше?
— Не зная за никакви заповеди — каза тя нетърпеливо. — Винаги правя само това, което ми е приятно.
— Опитай да си спомниш, Йона! Кой ти даваше заповедите?
Тя изкриви лицето си с безпомощни очи.
— Твоят информатор ли? Или кефалоидите?
— Скучен си, Асмо. Аз искам да си играя с малките делфини. Те са толкова весели. Могат да танцуват на опашките си и да прескачат обръчи.
— Нищо не може да се направи — той въздъхна. — Тя няма собствена личност. Явно досега е била направлявана от чужда воля. Мисля да я върнем обратно в отделението за младежи и тя ще започне отново Собствения си живот.
— Това би било грешка, Асмо — каза Зирто. — Дори самото й съществуване нарушава КАПИНОМА. Тя само играе на нищо неподозиращо дете. Ако я пратим в отделението за младежи, един ден ще получи нов Зеко.
— Тогава какво предлагаш?
