— Зермати, които се отклоняват от програмирането, трябва да бъдат ликвидирани.
— Тя не е зермат, в противен случай щеше вече да е мъртва. Ние нямаме право да унищожим живота й.
— Не е зермат ли? — възрази Лука. — Не зная. Във всеки случай мястото й е в психоотделението. Лекарите правилно познаха. Само я погледнете.
Йона стоеше пред малкия пускателен пулт, безразборно натискаше бутоните, пляскаше с ръце и се радваше на цветните светлинни ефекти, които се появяваха на екрана. По всяка вероятност чуваше какво говореха за нея, но не проявяваше интерес към това. Изглежда, не разбираше, че Асмо и Съветът възнамеряваха да решат съдбата й.
— Изпитвам ужас от нея — каза Лука. — Защо искаш да я пощадиш, Асмо? Помисли само какво ти причини.
— Именно за това мисля. Тя е част от моето минало. На нея дължа, че не загубих разсъдъка си. За мене тя беше Йохана, видимото доказателство, че не съм роден на Астилот, а на планетата Земя. Не, няма да допусна да й се случи нещо!
— Дори и съществуването й да означава риск? — запита Зирто.
— Тя бе само инструмент. Би било безсмислено и жестоко да я наказваме за това.
— Нека я прегледат — предложи Лука, — тогава ще се разбере, как стоят нещата с нея.
Асмо се колебаеше.
— Йона! — извика той. — Моля те, ела тук.
Тя натисна още няколко бутона, след това се откъсна от пулта и изпълнена с очакване, тръгна към него.
— Кажи къде искаш да отидеш сега? Какво искаш да правиш?
— Не зная. Вие бихте могли да поиграете с мене.
— Нямаш ли никакво друго желание? Йона плесна с ръце.
— О, да, та нали искахме да погледаме делфините!
— Съгласен съм с прегледа — каза Асмо.
Лука кимна към един зермат-медик да се приближи. Те се бяха оттеглили няколко крачки назад и внимателно, но без вълнение следяха разговора.
— Кога ще тръгнем? — попита Йона.
— Момент само — зерматът-медик пое ръката й и я поведе към едно кресло.
Сестрата му подаде енцефалограф.
— Погледни какво имам тук — каза той и й показа уреда. — С него ще направим един опит. Моля, облегни се и затвори очи.
Йона кимна и без колебание последва напътствията му.
Той внимателно опря уреда до челото й. Енцефалографът разпери електродите си и върху скалата започнаха да се отразяват светлинните трептения на измерваните стойности. Останалите психогози се приближиха и критично наблюдаваха осцилиращите криви. Само след секунда те погледнаха нагоре и се разбраха с едно кимване.
— Какво й е? — попита нетърпеливо Асмо.
— Здрава е, минхер, но е напълно инфантилна. Не може да остане член на обществото — каза зерматът. — Но не се безпокойте, за развитието й ще се направи всичко необходимо.
— Бихте ли могли да се изразите по-точно? Какво ще стане с нея?
Вратата се плъзна встрани. Същество в широки до коленете панталони в зелен цвят поклащайки се влезе в стаята. От корсажа му изскочиха розови на цвят гърди. Дебелото му бебешко лице бе изпълнено с невинна веселост, от шапката му се развяваха дълги цветни ленти, а на пояса, увит около хълбоците му, висяха много играчки. То дрънкаше с дайре, чу се приятен звън на камбанки.
Йона трепна и се обърна. По лицето й премина лъчезарна усмивка.
— Мамо! — извика тя и политна ликуваща в прегръдките на дебелото същество-клоун.
Те се завъртяха в кръг, изпяха в такта на дайрето песничка и си тръгнаха щастливи.
21.
С бърз полет два функрафта се приближаваха към резервата на аслотите. Те завиха над извисената част на скалите, които Асмо при първото си посещение бе използувал като място за приземяване, и през шахтата се спуснаха към джунглата.
Едва първият бе докоснал земята и бе изпуснал балона си, и вторият също се приземи. Асмо скочи от кабината, махна на членовете на Съвета и изчезна зад стъклените стволове на дърветата.
Въздухът бе изпълнен от засилващото се и заглъхващо свистене на летящите скорпиони. От следата, която краката му оставяха в килима от мъх, се надигаше серножълта пара. Той достигна лъчеизпускащия купол от рубинена светлина и го премина без трудности.
Малко по-късно забеляза, че някой се движи. Прикрит зад дърветата, той продължи внимателно пътя си. Скоро разбра, че това бе зермат-албинос, който идваше право към него. На пипалото-смукач на дясната му ръка висеше бяло кълбо. Когато се приближи на няколко крачки разстояние, той спря.
От синкодера, който зерматьт носеше на верига около врата си, се чу синтетичен глас:
— Мозъчната матрица за Асмо! По поръчение на Зукинатал предавам колор-акустичния ключ за програмиране на администрацията на „кеф“. Сега е четиринадесет часа и девет минути. В петнадесет часа нула-нула, изпълнявайки категорична заповед, аз ще залича материалното съществуване на аслотите. След приемане на монокристала напуснете незабавно резервата.
Албиносът вдигна ръка, пусна в дланите на Асмо голямото колкото глава кълбо, обърна се и отмина с тежки крачки.
— Момент! — Как се използува монокристалът? Албиносът продължи, без да се смути. Асмо му препречи пътя.
— Придвижете се към Асфенвидон — каза гласът от синкодера. — Представете монокристала, който се намира в съда-кълбо. Всички други сведения ще получите там от Аубедо. Имате още двадесет минути и петдесет секунди. Незабавно напуснете резервата.
Серножълтата пара се издигаше нагоре и започна да обгръща Асмо.
— Къде се намира Асфенвидон? — задъха се той. Сладникав мирис стигна до носа му. Той се опитваше да извади от джоба на ръкава си пакетчето с маската за дишане, която бе взел със себе си, но изтръпналите му пръсти не успяваха да открият магнитната закопчалка. Албиносът и стъклените стволове на дърветата се сляха пред очите му.
— Токазути — изрече гласът на синкодера, който като че ли идваше от цветните трептящи кръгове.
Асмо се олюляваше. „Токазути, Токазути…“ — кънтеше в ушите му. Стъпалата му сякаш потъваха в кофи с олово, краката му омекнаха и повече не можеха да носят тежестта на тялото. Разсъдъкът му се бранеше срещу съблазънта да си разреши за секунди покой, да се отдаде на мощната притегляща го сила и да се свлече на земята. Със сетно усилие на волята той се вкопчи в кълбото, препъна се няколко пъти встрани, падна на колене, отново се надигна и едва успя да избяга от наркотичните изпарения.
Пое дълбоко въздух и се завлачи по-нататък. Постепенно пламтящите светлинни сигнали избледняха пред очите му. Той се огледа. Албиносът бе изчезнал.
Асмо тръгна обратно към мястото на приземяване. Чрез Зеко осведоми Съвета какво бе преживял.
Лука го очакваше на края на чернозърнестата площ. Той й подаде кълбото. Уско и Зирто му помогнаха да се качи в кабината. Функрафтът се отдели от базата за приземяване. Бързо се изкачиха нагоре и само след минути настигнаха втория функрафт, който бе стартирал преди тях.
Асмо пое бялото кълбо, отвинти го и повдигна горната му част. Откри се лъчистосин кристал с големина на юмрук. Криеше ли структурата на неговите решетки ключовия сигнал за програмиращата електронна памет на администрацията на „кеф“? Асмо взе кристала в ръката си. Върху полираните му повърхности трептеше пречупена многобагрена светлина.
— Какво би могло да означава Токазути? — запита той. — Дали не е кодова дума?
— Предполагам, че е име — каза Лука.
— Защо смяташ така?
