— Попитах моя информатор. Езикът на аслотите се състои от светлинни сигнали. Когато те притежават значение, синкодерът може да ги разгадае. Това не е възможно, щом първоначалният смисъл на сигнала се е загубил, както например при имена. В такива случаи за всяко светлинно идентифициране синкодерът слага по една сричка, за да се получи звуково съответствие.
— Звучи убедително — обади се Зирто. — Асмо е питал за местонахождението на Асфенвидон. Следователно възможно е Токазути да е наименование на място. Това съвпада със забележката на Зукинатал „най-високата точка“. Значи притежаваме за понятието Токазути вече две тълкувания, които се допълват: „най-високата точка“ и наименование на място. Ако ни се удаде…
— Историческата формула! — извика Асмо.
— Синкодерът съдържа целия сигнален материал на езика на аслотите. С помощта на историческата формула за един калкулатор трябва да е възможно да реконструира историческото развитие на цветовото значение на „Токазути“. Ако се намери първоначалното значение на сигнала, то може да бъде сравнено с геофизичните данни на планетата. И така трябва да се получи обозначение на място или поне ограничаване на възможните места.
— Нека опитаме — каза Лука. — Задай въпроса на електронната памет. Калкулаторът ще…
— Четиринадесет часа и петдесет и девет минути — съобщи бордовият високоговорител.
Очите на всички се насочиха към високото плато.
От центъра му избухна ярка мълния. Материята се срещна с антиматерия. Анихилационната енергия издигна нагоре грамаден облак прах. За секунди облакът доби формата на червеникава гигантска медуза. Тя бавно се разнесе от вятъра. Мястото, на което се бе намирал Аслодон, бе само димящ кратер.
Лука се извърна и закри лицето си с ръце. Асмо я прегърна и я притегли към себе си. Почувствува, че тя беззвучно плаче. Останалите дафотили стояха бледи, като парализирани, неспособни да отклонят поглед от мястото на унищожението.
Зирто пръв се овладя. С разтреперани ръце сипа на всички по един двоен феликс. Те пиеха и мълчаливо гледаха назад, докато кратерът и червеният облак прах изчезнаха зад хоризонта.
Уско взе синия кристал и го завъртя между пръстите си.
— Това е всичко, което остана от тях — каза той и бързо изпи втора чаша. — Вече ги няма, но те ни предадоха философския камък — лицето му просия. — С него ще се изпълнят желанията, за които в продължение на десетилетия смеехме само да мечтаем. Все още не мога да го проумея. Приятели, ние ще разгромим КАПИНОМА!
Въздействието на питието се почувствува и при другите. Те се отърсиха от вцепенението си и започнаха да си предават от ръка на ръка синия кристал.
— Ние наследихме цял един свят! — извика Уско. — Този кристал ще ни отвори вратата към властта. Ние ще унищожим тази райска ограниченост. Проклет да е КАПИНОМА!
— Да бъде проклет! — викаха членовете на Съвета.
Лука се освободи от Асмо.
— Не така бурно, Уско. Върху принципите на КАПИНОМА почива цивилизацията на обществото, те са нашата житейска база, колкото и опасни да бъдат въздействията им. Преди да ги унищожим, трябва да сме създали по-добри. Въпросът е как да го направим?
— Необходим ни е само един принцип — извика Зирто без колебание. — Всички трябва да работят!
— Много добре. Но как ще го постигнеш?
— Ще обясним на дафотилите, че работата е от жизнена необходимост за по-нататъшното им съществуване.
— А ако някой не поиска да разбере? Какво ще направиш с него? Ще го принудиш ли да работи?
— Всички ще вършат работата си доброволно — обяви Зирто тържествено, — без каквато и да е било принуда. За тях това ще бъде жизнена необходимост.
Лука се засмя подигравателно.
— Не става така просто, мили мой. Това, което е нужно за живота, се произвежда от зермати и автоматични инсталации в желаното количество. А ти искаш да ме убедиш в необходимостта от моята работа? Или може би трябва да работя, само за да бъда заета?
— Твоят разум ти доказва, че едно общество без работа затъпява. Ти го разбра на собствения си гръб.
— Добре е да се осланяме на разума. Той трябва да ни накара да помислим за икономия на силите. Никоя биологична система не може да си позволи за дълго да ги прахосва за безсмислена дейност.
— Ти слагаш под един знаменател инстинкта и разума. Съзнателната работа може да бъде дело само на човека, тъй като единствено той притежава способността да мисли. Освен това евгениката ни дава възможност да потискаме инстинктите си и на тяхно място да използуваме здравия разум.
— Ако с помощта на генетичната манипулация докараш човека дотам, да не може повече да се държи „неразумно“, ти го превръщаш в зермат! Отнемаш свободата на волята му, а с това и творчеството, което се базира именно на „неразумното“.
— Какво друго можем да направим? — запита Зирто учудено. — Трябва ли да разрушим производствените инсталации, за да създадем по изкуствен начин недостиг? Със сила назад в миналото? Моето чувство ми подсказва, че този път би бил погрешен. Какво мислиш, Асмо?
Асмо бе слушал само с половин ухо. Той бе потресен от унищожението, извършено пред очите му. Една прастара култура бе потънала, едно хилядолетно развитие, с всичките му усилия и идеи, бе заличено безследно. Чувството на безпомощност, на преходност на всяко съществувание, го парализираше.
— Какво каза?
Зирто повтори въпроса си. Асмо размисли.
— Добре — каза той след малко, — ако искате да чуете съвета ми — премахнете зерматите!
— Невъзможно! — извика Зирто смутен. — Как ще се справим без тях?
И членовете на Съвета, които седяха в другия функрафт и следяха разговора чрез Зеко, гласно дадоха израз на възмущението си.
— Прекомерно изискване!
— Да работим — да, но не като прислужници.
— Това предложение наранява достойнството ни!
— Тъжно съществувание би било това, Асмо. Би трябвало все пак да си разрешим малко удоволствие и лукс!
Асмо се въоръжи с търпение. Бе очаквал възмущение и възражения. Те можеха да се съгласят с работата като нещо абстрактно, но още не познаваха последователността й. А да се справят без помощта на зерматите, за тях бе ужасяваща мисъл. Щеше да трае дълго, докато свикнат с нея.
— Къде е границата, между достойната и недостойната работа? — попита той. — Докато съществуват зерматите, дафотилите ще намират претекст след претекст, докато накрая обявят всяка работа за недостойна.
— Ако премахнем зерматите, ще ограничим нашата продуктивност. Това би било регрес!
— Продуктивността не е ваша. Тя е на кефалоидите и зерматите.
— Какво от това? — каза Тонда. — Не мога да схвана защо трябва да се откажем от предимството, с което съдбата ни е дарила.
— Зерматите не са предимство. Те са ви наложени също така, както и КАПИНОМА. Аслотите са ви затворили в златен кафез.
— Те са действували с най-добри намерения. По принцип аз не мога да ги осъждам — каза Зирто.
— Дали намерението е било добро или лошо, отнася се до резултата — отвърна Лука. — Да принудиш мислещи същества към тяхното щастие е насилие. Освен това не е логично да смяташ себе си за разумен, да, дори за безпогрешен, а на другите да оспорваш годността да разсъждават.
— Дори и да се лишим от зерматите, какво ще постигнем? Основната част от работата се извършва от автоматичните производствени инсталации.
— Не става дума за много или за малко работа. Най-напред трябва да успеем да преобразим обществото на дафотилите в отворена система. Това е въпросът, който е от жизнено значение. Повече не трябва да съществуват „табута“. Всички възможности за развитие на човешката дееспособност, за повишаване на познанията, за показване на творческа продуктивност да бъдат използувани. КАПИНОМА ще е валиден само
