за кефалоидите.
— Страхувам се, Асмо, че ако повишим продуктивността без задръжки, скоро ще се задушим от излишества, а това ще ни доведе отново до старото състояние на стагнация.
— Не, Уско. В едно отворено общество не може да има излишък, в смисъл — всички нужди окончателно да бъдат удовлетворени. Действително това е целта, но тъкмо защото се върви към нея, се създават все нови проблеми, нови предизвикателства и нови потребности.
— Човек не може да консумира повече, отколкото му е нужно. А тази граница ние сме достигнали отдавна.
— Нима човек живее само за да консумира. Казал ли е някой някога, че е доволен само когато е с пълен стомах? Човекът иска да овладее силите на природата, той гледа в бъдещето. За задоволяване на тези потребности се нуждае от познания и от инструменти. Колкото повече знания притежава, толкова по-важни задачи си поставя и толкова по-големи стават разходите, за да се постигнат нови познания. И затова производството винаги изостава от потребностите.
— Все някога и тази дупка ще се запълни.
— Многообразието на природата и човешката способност за развитие са безкрайни. Търсенето на истината е път без край.
— Тогава и другите усилия трябва да нямат край?
— Да бъдеш човек означава никога да не си доволен от постигнатото.
— И това ти наричаш разумно? Какъв е смисълът му?
— Целта на разума, както изобщо целта на човека, е да се грижи за запазването на хората.
Звучен глас се чу от бордовия високоговорител.
— Говори Зем, информаторът на Асмо. С помощта на историческата формула калкулаторът представя следния резултат: на езика на аслотите Токазути е наименование на място, Координатите му гласят:
22.
Токазути, бял конусообразен хълм, се извисяваше над синкавата зеленина на равнината. От върха му се отделяха потоци изпарения и мудно се сгъстяваха около подножието му във виолетов венец от облаци.
Двата функрафта бавно заобиколиха хълма. Пътниците следяха екраните на оптичните усилватели, но колкото и да се мъчеха, не можаха да открият и най-малкото упътване, което би указало входа към Асфенвидон. И електронната памет не бе в състояние да им съобщи информация. Техническите подробности за централата на „кеф“ бяха неизвестни. Зирто натисна командния бутон.
— Физическа структура — каза той.
Върху екрана се изобразиха черните очертания на вътрешната структура на планината. Тя се състоеше от минерална конусообразна сърцевина, пронизана от лабиринтни кухини и коридори. Върхът на конуса се подпираше от метален скелет. Върху платото се различаваше геометрична фигура. Тя напомняше изправен на върха си триъгълник.
— Трябва да опитаме да достигнем платото — предложи Асмо.
Зирто кимна и даде нареждане на командната апаратура. Функрафтът се приближаваше до изкуствения връх на конуса в мястото, където започваше платото, и застана неподвижно, висейки над бялата, покрита с дребнозърнести кристали повърхност.
Асмо се подаде от кабината и с ератора отряза правоъгълно петно от профила на планинската верига, достатъчно голямо, за да може функрафтът да се приземи върху платото. Със скърцащ шум отрязъкът се наклони навътре и се удари, пружинирайки в земята. Във въздуха вихрено се изви облак от бели кристали.
Пред погледите им лежеше платото с огледално гладка повърхност от тъмнозелен камънак, в чийто център се издигаше бяла, опряна на върха си стъпаловидна пирамида. От подпорите на куполообразния покрив към зелената равнина се прокрадваше разсеяна белезникава светлина.
Когато Зирто изви функрафта към отвора, светлината внезапно смени цвета си. Огромният павилион, чийто диаметър възлизаше на около хиляда метра, засия в интензивно синьо.
Функрафтът веднага се изтегли назад, а синтетичният глас от бордовия високоговорител съобщи:
— Зона на твърдо лъчение. Блокада на курса чрез защитна апаратура.
— Аз ще изключа източника на лъчението — каза Асмо. — Ако е невъзможно, ще се върна. Ще останем във връзка чрез Зеко. Не предприемайте нищо на своя глава.
Съветът се съгласи. Зирто насочи функрафта над отвора и пусна бордовата стълба. Асмо излезе от кабината Лука му подаде куфарчето-сейф с монокристала. Тя му се усмихна, но не успя да прикрие загрижеността си.
Асмо стъпи на платото. Когато се приближи до стъпалообразната пирамида, установи с облекчение, че достига перваза на долния етаж с ръце. Той се покатери върху него, обходи го и преброи тридесет и шест отвора за плъзгане. Те не се различаваха по нищо. С енергийния лъч на ератора той очерта над един от тях в стената кръстче и след това се пъхна в кръглата дупка.
Силна въздушна струя го всмука през хоризонтална тръба до помещение, леко осветено от тъмносиня светлина. Едва краката му бяха докоснали пода, светлината засия в светлосиньо и той разпозна в средата на сферичното помещение перпендикулярна ос. Тя се разтвори и разкри четири редици подобни на пчелни килийки кабини, подредени като мъниста на броеница. Два реда от тях се движеха нагоре и два надолу. Спомняйки си за опита от Аслодон, той избра посоката надолу, сви се и се плъзна в една от тесните пчелни килийки.
С бързо темпо надолу се сменяше етаж след етаж. Асансьорът—пчелна килийка минаваше през сферични помещения, чиято светлина се сменяше в нюансите на спектъра — от синя в зелена и от зелена в жълта. Навсякъде цареше тишина.
Асмо бе целият нащрек. Най-сетне долови слаб шум. Като че ли една от изпъкналите врати се бе затворила. Да слезе бе вече късно. Едва в следващото помещение се изтърколи от пчелната килийка и се върна на по-горния етаж.
Огледа се наоколо. Не откри нищо. Когато внимателно обиколи оста, чу зад една врата бръмчащ шум, който като че ли все повече се отдалечаваше.
Приближи се към вратата. С тихо шумолене фасетните пластинки се дръпнаха. Пред него се разкри ниска дълга зала, в която на симетрично оформени блокове бяха подредени хиляди цветни съдове.
Стените и таванът излъчваха жълта светлина. Асмо бавно тръгна по средната пътека, оглеждайки се наляво и надясно. Изведнъж откри няколко зермати-албиноси. Те товареха съдове върху транспортна шейна. Бяха облечени в бели трика, голите им глави — пъхнати в бели кръгли шлемове с подвижни предпазващи от светлината козирки. Те вършеха мълчаливо работата си. Върху товарната площ на превозното средство имаше плочи от същия материал като конусовидния покрив над зелената равнина.
Асмо се доближи и ги загледа. Бяха шестима. Не му обърнаха никакво внимание. След като приключиха с товаренето, единият се качи на повдигнатата кормилна седалка на шейната, останалите се метнаха на платформата. Шините заблестяха. Превозното средство се повдигна на няколко сантиметра от пода и се плъзна от мястото си.
Асмо застана на пътя му.
Шейната спря. С очи без клепачи, зерматите се втренчиха неподвижно в него.
— Кой е старшият?
Никакъв отговор. Но Асмо знаеше със сигурност, че синкодерът му работи и превежда думите му в електромагнитните импулси на зерматния език на албиносите.
Шейната отново светна, бързо зави и се понесе в противоположната посока. С два скока Асмо бе до шофьора, сграбчи го за врата и го отмести от седалката. Зерматът залитна на пода и остана да лежи неподвижен. Другите наскачаха, хоботите им конвулсивно се свиха, а в очите им се изписа ужас.
Асмо пристъпи към тях.
— Кой от вас е старшият? Мълчание.
— По дяволите, още веднъж — каза той гневно, — нима в цялата сграда няма нито едно разумно същество, от което човек може да получи отговор?
