— Джон Ребус.
— Джон, обажда се Джак. — Джак Мортън. Ребус постави кутията с бира на пода.
— Здравей, Джак. Къде си?
— В джобната гарсониера, която приятелите ни от Фетс така любезно ми предоставиха.
— Подходяща е за имиджа.
— Вероятно. Има все пак телефон, слава Богу. Монетен апарат, но човек не може да има всичко, нали? — Пауза. — Добре ли си, Джон? Звучиш, като че ли… не си изцяло там.
— Позна. Как се чувстваш като охрана?
— Сладка работа: моткане и висене. Трябваше да вляза в тоя бранш преди години.
— Почакай да осигуриш пенсията си.
— А, да, прав си.
— Как мина при Марти Джоунс?
— Оскари по всички направления. Бяха достатъчно тъпи да ме приемат за чиста монета. Върнах се с препъване в магазина, смутолевих, че трябва да поседна. Двамата боклуци проявиха голяма загриженост, после ме засипаха с въпроси. Доста плитки, няма страшно.
— Смяташ, че не са загрели, така ли?
— И аз имах някои съмнения като теб — стана прекалено бързо и прекалено лесно. Мисля обаче, че захапаха въдицата. Дали и шефът им ще го стори, вече не знам.
— Натискът върху него в момента е доста голям, не вярвам да е напълно адекватен.
— Имаш предвид гангстерската война?
— Смятам, че тя е само част от цялата история. Според мен партньорите му го притискат яко.
— Руснаците и японците ли?
— Изглежда, му поставят клопка и „Маклейн“ е примамката в ямата, предназначена за него.
— Имаш ли доказателства?
— Само много силно усещане.
Джак се замисли.
— Какво се очаква от мен тогава?
— Да отваряш очи и уши.
— Добре, че ми го каза.
Ребус се разсмя.
— Кога ще се свържат с теб?
— Проследиха ме до къщи — погледни само колко са отчаяни, нещастниците. А сега висят под прозорците ми като прани гащи.
— Вероятно смятат, че си самородно злато.
Ребус виждаше ясно какво точно тече в момента. Дек и Кен — двамата боклуци, както ги нарече Джак — бяха на ръба на паниката и се нуждаеха от бърз резултат: чувстваха се несигурни и уязвими толкова далеко от „Флинт Стрийт“ — откъде да знаят дали няма да бъдат следващата жертва на Кафърти? Телфорд не бе в по-добро положение от тях — и той се стремеше към бърз резултат, върху него упражняваше натиск Таравич, а сега и шефът на Якудза беше в града… Да-а, Телфорд искаше бърз резултат, нещо, с което да докаже, че той е главният лидер, водач на всички глутници в района.
— А как вървят нещата при теб, Джон? Мина доста време.
— Да, така е.
— Как се справяш?
— Пия само безалкохолни, ако имаш това предвид. — Като се изключи „Сааба“, обилно залян с уиски — все още усещаше вкуса му в дробовете си.
— Затвори! Има някой пред вратата. Ще се обадя по-късно.
— Внимавай.
Телефонът замря.
Ребус изчака един час. Джак не се обади и той се свърза с Клейвърхаус.
— Не вдигай пара, всичко е наред. — Клейвърхаус говореше по мобифона си. — Туидълдум и Туидълди10 го отведоха някъде.
— Следиш апартамента, нали?
— Бояджийски фургон, паркиран на улицата, малко по-долу от сградата с апартамента.
— Къде са го отвели според тебе?
— Вероятно е на „Флинт Стрийт“.
— Как, без защита?
— Нали така решихме?
— Господи, не знам…
— Благодаря за доверието в мен.
— Не става въпрос за тебе. Аз го натиках в тая дупка!
— Той не е дете, Джон, не ставай смешен.
— Сега очакваш или да се върне, или да го видиш проснат на някой плот в моргата, така ли?
— По дяволите, Джон, Калвин е едно голямо нищо в сравнение с теб! — Клейвърхаус бе изгубил търпение. Ребус се напрегна да отговори достойно, не успя и тресна телефона.
Изведнъж усети, че му прилошава от Ван Морисън и го смени с Боуи, „Аладин Сейн“: приятна дисхармония — пианото на Майк Гарсън беше в тон с мислите му.
От пода в него се взираха осъдително празни кутии от плодов сок и смачкан пакет от цигари. Не знаеше адреса на Джак. Клейвърхаус му го бе дал, но той не го записа. Махна Боуи, преди да се бе извъртяла до половината, и я замени с „Куадрофения“: „Шизофреник ли? Аз съм проклет куадрофеник!“ Което си беше точно на място.
Телефонът иззвъня петнайсет минути след полунощ. Джак Мортън.
— Пак вкъщи здрав и читав?
— Като скала.
— Говори ли с Клейвърхаус?
— Той ще почака. Обещал бях да ти позвъня.
— Докъде стигна?
— До трета степен: тип с боядисана ситно накъдрена черна коса, тесни джинси.
— Хубавецът.
— Гримиран.
— Точно той е бил. Е, и?
— Прескочих второто препятствие. Никой не уточни какво ще работя. Тази нощ бе нещо като въведение. Искаха да знаят всичко за мен, обещаха да отстранят паричните ми проблеми. Разбира се, ако се съглася да им помогна с разрешаването на един техен „малък проблем“ — така рече Убавото момче.
— Запита ли какъв?
— Не отговори. Изглежда, първо ще се изръси при Телфорд и ще ме обсъди с него. Ще последва нова среща и едва тогава ще ме въведат в плана.
— Ще бъдеш с подслушватели, нали?
— Да.
— А ако те съблекат?
— Клейвърхаус имал достъп до последната дума на техниката в тази област — почти невидими предаватели: на вид копчета за ръкавели или нещо подобно.
— А новият ти имидж изисква носене на такива копчета, няма що.
— Вярно. Ще измислим нещо друго — може да набута предавател в чертожен молив или нещо от сорта.
— Страхотни мисли те спохождат.
— Ако не мисля днес, утре няма да ме има.
— Шегувам се. Какво беше настроението?
— Осезаема загриженост и напрежение.
— Някаква следа от Таравич или Шода?
