— Никаква. Само Хубавеца и Двамата боклуци.
— Клейвърхаус ги нарича „Туидълдум и Туидълди“.
— Е, той очевидно е на „ти“ с класиците за разлика от мен. — Мортън замълча. — Ти си говорил с него, така ли?
— След като не се обади цял час.
— Трогнат съм. Смяташ ли, че ще се справи?
Ребус се замисли.
— Ще се чувствам по-спокоен, ако аз бях на неговото място. Но това вероятно ме поставя в групата на малцинството.
— Не съм казал нищо.
— Ти си приятел, Джак. От истинските.
— В момента ме проверяват. Смятам, че всичко е на място. Ако съм късметлия, ще премина изпита с развети знамена.
— Как изкоментираха внезапната ти поява при „Маклейн“?
— Прехвърлен съм от друг завод. Ако преровят персоналните досиета, ще ме открият там. — Мортън пак замълча за миг. — Искам да знам едно нещо. Хубавецът ми даде сто лири кеш — какво да ги правя?
— Каквото ти решиш. До скоро виждане.
— Лека нощ, Джон.
За пръв път от много време Ребус успя да се стегне достатъчно, за да стигне до леглото си. Спа дълбоко и без сънища.
31.
Когато пристигна в болницата сутринта, завари екип от лекари в бяло облекло да се въртят около Сами: едни мереха пулса й, други се вглеждаха в зениците й. Пак монтираха скенер, медицинска сестра се опитваше да постави в ред различно оцветените проводници. Рона изглеждаше бледосива от прекараната безсънна нощ. Щом го зърна, скочи веднага и се впусна към него.
— Сами дойде в съзнание!
Трябваше му цяла секунда да схване думите й. Рона стискаше ръцете му, тресеше ги нетърпеливо.
— Джон, тя отвори очи!
Ребус си проби път до леглото.
— Кога?
— Нощес.
— Защо не се обади?
— Опитвах три-четири пъти — линията ти беше заета. Пробвах телефона и на Пейшънс, но там нямаше никой.
— Какво стана? — Сами му изглеждаше непроменена.
— Просто отвори очи… Не, първо като че ли движеше зеници под затворени клепачи. А после отвори очи!
Ребус усещаше, че пречи на медицинския персонал да си гледа работата. Част от него искаше да изреве: „Ние сме родителите й, дявол да ви вземе!“ Друга част искаше от тях да сторят всичко възможно да я върнат в този свят. Сграбчи Рона за рамото и я отведе в коридора.
— Погледна ли те? Каза ли нещо?
— Само се вторачи в осветлението на тавана. Стори ми се, че ще мигне, но тя само затвори очи и така остана. — Рона се разплака. — Беше като… като че ли я изгубих отново.
Двамата се вкопчиха в отчаяна прегръдка.
— Направила го е вече веднъж — прошепна Ребус в ухото й, — ще го направи пак.
— Така каза и един от лекарите: „Изпълнени сме с надежда“ — така рече. О, Джон, много исках да споделя радостта си с тебе! Исках да го разкажа на всички — на всички!
В същото това време бе потънал до уши в работа: Клейвърхаус, Джак Мортън. А той бе първопричината за състоянието на Сами! Сами и Кандис — две камъчета, пуснати в басейн. А сега вълните се бяха отдалечили толкова от началната точка, че той я бе забравил. Както се случи и след женитбата му: работата го бе погълнала, беше се превърнала в самоцел. В главата му заечаха горчивите думи на Рона: „Ти експлоатираш всяка връзка, до която се добереш!“
„Да се родиш отново.“
— Извинявай, Рона — въздъхна той.
— Ще кажеш ли на Нед? — Тя пак се разплака.
— Хайде да закусим някъде — предложи той. — Цяла нощ ли беше тук?
— Нима бих могла да я оставя?
— Разбирам. — Целуна я по бузата.
— Оня от колата…
— Какво?
Тя го погледна.
— Не ме е грижа за него повече. Не ме интересува кои са били, дали ще ги хванете. Искам само едно: Сами да се върне при нас!
Ребус кимна, отговори, че я разбира. Предложи да плати закуската й. Разговаряше с нея, но в главата му непрекъснато шепнеха, звънтяха, танцуваха неспирен танц думите й: „Не ме интересува кои са били, дали ще ги хванете.“
Както и да ги повтаря, където и да мести логическото ударение, те пак не звучаха като отстъпление.
Съобщи новината на Нед Фарлоу в полицейското на Сейнт Ленард и го остави разплакан в килията. Фарлоу искаше да отиде до болницата, но Ребус не разреши. Върна се на бюрото си, където го чакаше досието на Кърлежа.
Истинско име: Уилям Андрю Колтън. Досието му започваше от юношеския му период, а сега беше четирийсетгодишен (отпразнувал бе кръглата годишнина в Деня на Гай Фокс). Ребус не беше имал много вземане-даване с него по време на единбургския му период. Изглежда, Кърлежът бе живял в града две години в началото на осемдесетте и се беше върнал в началото на деветдесетте. 1982 година: Ребус беше свидетелствал срещу него в съдебен процес за участие в конспирация — обвиненията бяха отхвърлени. 1983 година: сбиване в кръчма, младеж в кома, а приятелката му е имала нужда от шейсет шева на лицето. Шейсет шева: човек може да изплете чифт ръкавици и с по-малко.
Кърлежът беше работил като бияч, охрана, общ работник. През 1986 година хората от данъчната служба напразно се бяха опитали да го притиснат. Към 1988 година се е подвизавал по Западния бряг, където вероятно попада на Томи Телфорд. Той веднага го оценява по достойнство и го поставя пред вратите на клуба си в Пейсли. Още пролята кръв — още безрезултатни обвинения. Кърлежът живееше омагьосан живот, типът живот, който подлудяваше полицаите по целия свят: свидетелите на простъпките му винаги се оказваха прекалено уплашени, за да свидетелстват срещу него, и се оттегляха или в последния момент отказваха да дадат показания. Кърлежът рядко допускаше влизане в съдебната зала.
Като възрастен бе изтърпял три присъди — общо двайсет и седем месеца — едно нищо при кариера като неговата, която вече навлизаше в четвъртото си десетилетие. Ребус прехвърли отново досието му, после вдигна телефона и набра отдела за криминални разследвания в Пейсли. Оказа се, че колегата, който можеше да му помогне, бил преместен в Мъдъруел. Позвъни там, добра се най-сетне до детектив-сержант Рони Хонигън и му обясни защо го търси.
— Когато човек чете досието на Кърлежа, остава с натрапчивото усещане, че в действителност има много повече от написаното на хартия.
— Прав си… — Хонигън се изкашля. — Но така и не успяхме да съберем доказателства за каквото и да било друго. Казваш, че сега е на юг от границата, така ли?
