Скъпо дневниче,
Желание. Една съвсем обикновена дума, за да се опише такова сложно чувство.
Съдби са разрушавани заради желанието, семейства са разделяни. Заради него са водени войни и превземани кралства. Мъже са убивани и жени са жертвани в негова чест. В някои случаи дори е променяло курса на историята. То е една от най-могъщите сили на земята.
Тогава защо се притеснявам толкова, че съм болна от тази най-често срещана болест?
Признавам: когато се приближих до него, знаех, че е донжуан. А един джентълмен не се превръща в женкар, без да натрупа богат опит в разпалването на женските страсти. Очакваше се и аз да попадна в лапите на чара му. Но да знам, че рискувам да изпитам желание за първи път и да го изживея са две съвсем различни неща.
А какво ужасно безпокойство ми причинява! Как да си върша работата, когато мислите ми постоянно се объркват от спомена за онази целувка? Как да заспя през нощта, когато изпитвам отново и отново онези усещания? И най-лошото: как ще си намеря съпруг, когато всички бледнеят в сравнение с Хелион?
Желание. Ако питаха мен, би трябвало да го забранят със закон.
Седнала зад писалището, Джейн разтри слепоочията си, за да премахне болката. Вече няколко дни се опитваше да се пребори с нея, по-точно от деня на свадата й с Хелион.
Проклет мъж! Проваляше всичко. И не само заради ненавременното му нахлуване в библиотеката, тъкмо когато бе успяла да накара господин Барнет да я целуне. Сега всеки евентуален кандидат изпитваше ужас дори да се доближи до нея. Как ще намери съпруг, когато всички се страхуваха да не бъдат извикани на дуел от най-добрия стрелец на Англия? Цялата ситуация бе много дразнеща. Джейн се намръщи. Но честно си призна, че болката й не се дължеше само на липсата на кандидати.
Въпреки желанието й, споменът от онази полуосветена библиотека изгаряше вътрешностите й. Не излъга като каза, че целувката на господин Барнет е била доста приятна. Е, Земята не бе спряла да се върти, но не бе и неприятно. В онзи момент й се струваше достатъчно. И после Хелион я бе взел в обятията си и тя се бе разтопила като ученичка без капка мозък в главата си.
Всяка мисъл за възможни кандидати и причините да се омъжи изчезнаха от съзнанието й. Предаде се на желанието да се наслаждава на огъня, разпален от него. Искаше да я притисне още по-силно към себе си, да сложи край на онази ужасна потребност, която извираше от дълбочината на нейната същност.
Когато замъгленото й съзнание установи, че ръцете му са в деколтето й и я гали с недопустима интимност, тя се върна към действителността. Отблъсна се от него, избяга от библиотеката и се прибра вкъщи. И бягайки, осъзна, че не може да се скрие от истината: нямаше да намери джентълмен, готов да се ожени за нея, докато Хелион е част от живота й.
Как се случи така, че целувките му я омайваха до такава степен, че едва понасяше докосването на друг мъж? Явно трябваше да сложи край на странното им споразумение. Докато той бе наблизо, никога нямаше да избере друг. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
Дълбока въздишка прекъсна мислите й. Джейн вдигна поглед и видя Ана, която кръстосваше стаята от прозореца до библиотеката. Приятелката й бе дошла преди половин час, но освен да търка килима от толкова ходене напред-назад, не бе казала нищо. Изглеждаше вглъбена в собствените си мисли.
— Ана, бих желала да седнеш — каза Джейн с ироничен тон. — Завива ми се свят като те гледам.
Ана внезапно спря и се подпря на близкия стол.
— Съжалявам.
— Тревожи ли те нещо?
— Може и така да се каже. Аз… лорд Бидуел.
Джейн се стресна. Вглъбена в собствените си проблеми с Хелион, напълно бе забравила за ексцентричния господин и опасността, която представляваше за репутацията й.
— Небеса! Откри ли нещо?
Ана скръсти ръце в скута си.
— Абсолютно нищо.
— Но ако имаше намерение да ме шантажира, досега трябваше да го направи, нали? — настоя Джейн нетърпеливо, не искаше допълнителни проблеми, вече си имаше достатъчно.
— Кой знае как действа подлия му мозък? — отговори мрачно приятелката й. — Може да изчаква, докато решиш, че си в безопасност, или пък търси нещо компрометиращо, с което да те измъчва, преди да свърши с теб.
— Никак не ме успокояваш.
— Не се бой, аз ще се оправя с него.
Имаше нещо в тона на Ана, което обезпокои Джейн. Момичето имаше приятен характер, бе винаги весела и готова да оцени добрата шега. Сегашното й настроение не бе присъщо за нея. Джейн не искаше приятелката й да попадне в неприятна ситуация по нейна вина.
— Ана.
— Да?
— Не искам да поемаш никакъв риск, за да ме защитиш. Никога няма да си го простя, ако те наранят.
Интересна работа, Ана изглеждаше по-скоро обидена от думите й.
— Не съм дете, Джейн. Способна съм сама да реша какви рискове да поема и да отговарям за действията си.
— Разбира се — Джейн бе още по-сериозна. — Извини ме.
Настъпи мълчание. После от устните на Ана излезе дълбока въздишка.
— Не, аз трябва да се извиня. Днес съм в лошо настроение. Само…
— Какво?
— Само дето този мъж…
Джейн погледна объркано приятелката си. Несъмнено днес бе много различна.
— Лорд Бидуел?
— Да.
— Какво е направил?
Изведнъж бледата кожа на Ана се оцвети в червено.
— Нищо.
Много бавно Джейн се изправи и се насочи към нея. Нещо ставаше между Ана и лорд Бидуел. Нещо интригуващо.
— Ана?
Девойката вдигна глава и срещна прозорливите очи на Джейн.
— Дразни ме неговата надменност — призна накрая. Очите й показваха нещо, което нямаше нищо общо с гнева. — Би ми доставило удоволствие да му се подигравам.
— Сигурна ли си, че това е единственото, което искаш? — попита я внимателно.
— Какво искаш да кажеш?
Джейн замълча за момент, неспособна да реши дали да се меси в проблемите на Ана или не. Само Бог знаеше, че в последно време животът й бе истинско бедствие, така че не бе най-подходящата да дава съвети. Накрая тъжното изражение на приятелката й я принуди да говори, поне можеше да й предложи утеха.
— Привлича те, нали? — попита внимателно.
Ана не можеше да се преструва повече. Бузите й пламнаха при директния въпрос.
