а тялото й бе кълбо от нерви.
— Не много — отговори неопределено, докато контролираше мощните сиви коне през натоварения трафик. — А и минаваме покрай живописни места. Мислех, че ще ти хареса.
Джейн сподави една язвителна усмивка — опитваше се да я управлява като проклетите си коне. Но какво пък — помнеше, че й харесват чистия въздух и зелените поля.
— Винаги е приятно да излезеш от Лондон.
— Е, и в града не е лошо.
Джейн направи гримаса.
— Мирише лошо.
Хелион отметна глава назад и се засмя.
— Добре де, не отричам. Защо не ми разкажеш за имението ти в Съри? По-добре ли мирише?
— Разбира се. През пролетта из въздуха се носи аромата на цветя, а зиме вятърът довява мирис на море.
— Звучи добре. Нямам търпение да го видя.
Изведнъж в главата й зазвуча аларма. Нима си мислеше, че с женитбата си ще спечели великолепно елегантно имение?
— Повечето хора го смятат за малко. Не е толкова величествено, колкото си мислиш. Имаме само шепа арендатори, а къщата изобщо не е като тези, с които си свикнал…
— Достатъчно, Джейн — погледна я сурово. — Не ме отблъскваш с тези глупости.
Тя премигна, уж невинно.
— Какви глупости?
— Опитваш се да ме убедиш, че имението ти не е нищо повече от малка и грозна колиба — отговори той. — Няма да промениш решението ми да се оженя за теб, а и е обида към дома ти.
— Казах истината, не е голямо — изражението й омекна при мисълта за родното място. — Но паркът е добре поддържан, а градините са толкова красиви, че ти спират дъха. Баща ми често казваше, че майка ми явно е вълшебница, за да сътвори такава красота.
— Ти работиш ли в градината?
— Не — усмихна се тя. — Не наследих магията на майка ми. Дори само да мина покрай някое цвете и то увяхва. Затова имам няколко талантливи градинари, които ги поддържат в състоянието, в което тя ги остави.
Той й се усмихна, преди отново да насочи вниманието си към пътя.
— И къщата?
Джейн си представи старата тухлена постройка с двете й широки крила и галерия от колони.
— Не е голяма, но притежава стил. Баща ми се шегуваше, че един по-силен порив на вятъра ще я събори и тогава ще я замести с елегантна италианска конструкция. Разбира се, не би се осмелил. И двамата обичаха къщата, въпреки димящите камини и течащите покриви.
— Очите ти добиват особен блясък, когато говориш за баща си — промърмори той.
— Беше много специален. Не само създаде финансова империя, благодарение на ума и трудолюбието си, но и постоянно ни доказваше, на мен и на майка ми, че сме най-важното нещо в живота му. Никога не бе прекалено зает да ми помогне в ученето или да ме научи да яздя. Казваше, че мъж, който пренебрегва семейството си, заради трупането на пари, губи истинския смисъл на живота.
Хелион слушаше думите й с голямо внимание.
— Явно е бил човек, достоен за възхищение.
— Да.
— А майка ти?
Джейн не разбираше внезапния му интерес към семейството й, затова се ограничи да свие рамене.
— Беше много приятна жена с добро сърце — натъжи си при спомена, — може би прекалено добро.
— Какво имаш предвид?
— Не можеше да приеме, че родителите й са я оженили за баща ми, заради богатството му, а после я отхвърляха, понеже е търговец. — Загледа се в обширните ливади, заменили градския пейзаж на Лондон. — От друга страна и фамилията на баща ми не се чувстваше удобно в компанията на една аристократка. Така че майка ми цял живот бе самотна, на границата между два свята.
— А ти? Чувстваше ли се изолирана? — поиска да узнае той.
Джейн се замисли за детството си. Несъмнено е имало и тъжни моменти, но най-яркият й спомен бе за момиченце, безгранично обичано от родителите си.
— Понякога се питах защо нямам братовчеди, които да посещавам като останалите деца, или защо не ме канят в по-аристократичните домове в околността. Но за едно дете не е толкова очевидно, че е отритнато от елита. Докато имах родителите си, аз бях щастлива.
— Сигурно много си страдала от тяхната загуба.
— Да. За първи път разбрах какво е да си сам. — Ръцете й се вкопчиха в полите и мъката се върна отново. — Не можех да спя от болката и тишината. Исках само… някой да ме прегърне.
Думите й докоснаха някаква рана в душата му.
— Затова ли дойде в Лондон да си търсиш съпруг? — попита задавено.
— Отчасти, пък и бях дала дума на баща ми.
Настъпи тишина, нарушавана само от тропота на копитата и далечната песен на някоя птица. Джейн се опита да седи неподвижно. Не бе лесно да отвориш скрити рани. Но мислеше, че трябва да бъдат споделени с мъжа, който искаше да е неин съпруг.
— Ти си удивителна жена, Джейн Мидълтън — осмели се да наруши мълчанието Хелион. Изглеждаше развълнуван.
Джейн се опита да не се изчервява от думите му.
— Какво?
— Не познавам друга, осмелила се да организира собствения си сезон в Лондон — от наемането на къща, до намирането на кандидат. Това показва изключителна смелост.
Опасни чувства завладяха сърцето на младото момиче. Когато се оглеждаше в тези тъмни очи, тя бе смела, дръзка, специална. Каквато цял живот бе искала да бъде.
О, по дяволите!
— По-скоро бе глупаво от моя страна. Не си представях колко ще е трудно, иначе и армията на Наполеон нямаше да ме изкара от Съри.
— Изобщо не ти вярвам. Можеше да напуснеш Лондон веднага, но ти отказа да се предадеш, остана и се бори, за да заемеш мястото си в обществото.
— Не смятам, че усилията ми се увенчаха с успех. Едва престана да ми обръщаш внимание и отново започнаха да ме избягват.
— Временно явление. Сигурен съм, че щеше да преодолееш всяко препятствие. Сега няма нужда да се притесняваме повече за това. Като моя съпруга ще бъдеш една от лидерките на обществото.
Погледите им се кръстосаха. „Дишай, Джейн, дишай“ — заповяда си.
— Много си настоятелен, Хелион — успя да отрони.
Усмивката му предизвика хиляди иглички по тялото й.
— Достатъчно, за да спечеля упоритото ти сърце, любов моя.
Джейн бързо отклони поглед встрани. По-добре да брои пеперуди и да се наслаждава на пейзажа, отколкото да мисли за този господин, така решен да й бъде съпруг. Въздъхна с облекчение, когато Хелион замълча и не се възползва от ситуацията. Това й даде възможност да подреди мислите си и да отпусне напрегнатите мускули.
След няколко километра се почувства достатъчно спокойна, за да съзерцава прекрасния му профил, огрян от слънчевите лъчи.
— Много ли остава? — попита.
— Всъщност, вече пристигнахме.
Джейн се огледа и видя огромна каменна постройка и голям брой екипажи, пристигащи или в очакване пред конюшните.
— Странноприемница?
