— Хайде, стари приятелю, идвам с подарък. — Бидълс вдигна една бутилка. — Любимият ти коняк, отлежал.
Карсън въздъхна примирено, като не преставаше да гледа бутилката.
— Троянският ти кон, предполагам.
— Имам само няколко въпроса — Бидълс се усмихна с малкото невинност, която имаше.
— И това би трябвало да ме успокои? Последният път, когато имаше
— Успях да хвана негодника, Карсън, а ти получи личните благодарности на принца за заслугите си.
Възрастният господин сви вежди с огорчение.
— След като прекарах петнадесет дни възстановявайки се от уплахата. Не, не, вече съм прекалено стар за игричките ти.
— Уверявам те, че е безопасно.
— Имаме различни представи за опасност, Бидуел.
Бидълс постави ръка на сърцето си, тази с бутилката.
— Заклевам се в любимото си сако.
След едно продължително мълчание, Карсън въздъхна и протегна ръка към бутилката.
— По дяволите, дай ми този коняк! Мисля, че ще ми е необходима една глътка. — С отработен жест измъкна тапата и щедро си наля. — Какво искаш да знаеш?
С привидна незаинтересованост, Бидълс сви рамене.
— Какво знаеш за някой си господин Мидълтън?
— Мидълтън? Името ми е познато.
— От Съри е и е успял да се ожени за дъщеря на лорд.
— А, да… — Карсън отпи от коняка. — Имаше нещо… По дяволите, беше преди години.
— Нещо свързано с униформи — подсети го Бидълс.
— Точно така — напълни отново чашата си. — Имаше обвинения за лошо качество и дори слухове, че е получил пари за униформи, които не е предоставил. Мръсна сделка.
— И без съмнение, скандалът е бил потулен. Не си ли спомняш как господин Мидълтън е избягнал правосъдието?
— Не знам със сигурност — отпи от силния алкохол. — Или лордът е потушил слуховете, или Мидълтън е бил достатъчно прозорлив, за да раздели печалбите с хората, които са могли да прикрият престъплението.
И двете обяснения звучаха разумно, но не вършеха работа на Бидълс, трябваха му факти.
— Някаква идея кои биха могли да са тези господа?
Карсън остави чашата си със силен звук.
— Разбира се, че не. А и вече зададе достатъчно въпроси. Време е да си ходиш.
— А ако ти предложа един кашон от тази превъзходна напитка?
— Спести си го. Сега си върви, преди да се сетя колко не те харесвам.
За момент Бидълс обмисли възможността да измъкне още информация, но после се отказа и направи лек поклон. Опитът го бе научил, че не съществуваше по-упорито магаре от знатен англичанин с титла.
— За мен беше чест, както винаги, Карсън.
— Не си прави труда да поддържаш контакт, Бидълс — изръмжа домакинът му.
Изправяйки се, Бидълс се усмихна иронично.
— А, но кой може да каже какво ни чака в бъдеще, милорд? До тогава.
С тези думи Бидълс излезе през вратата и се запъти към къщата си в Мейфеър.
Унесен в мислите си, не обръщаше внимание нито на трафика, нито на къщите, нито на хората по улиците. Поне докато не забеляза, че се е отклонил няколко преки от маршрута си. Намали скоростта на коня си, за да разпознае квартала. Какво му ставаше? Можеше да прекоси Лондон със завързани очи. Без да споменаваме Париж, Рим или Брюксел. Как можеше да се загуби на километър от собствения си дом? Само когато видя старата къща, скрита зад един висок храст, си даде сметка къде се намира.
Побиха го тръпки. Познаваше къщата. Бе прекарал не една нощ да я наблюдава, скрит зад храста, и той не знаеше по каква причина. Сякаш бе обсебен от това място. Едно много неприятно предположение, тъй като зад тези дебели стени живееше госпожица Ана Халифакс.
— Проклятие! — промърмори, дърпайки юздите с по-голяма сила от необходимото.
Уважаваните госпожици никога не обсебваха мислите му. Никога. Бяха като прокажени за волните ергени като него. Макар че имаше устни сладки като мед и извивки, заради които един мъж би продал душата си…
— Проклятие!
Глава 13
Скъпо дневниче,
Мисля, че на всяка жена трябва да й се позволи да направи една ужасна, глупава, но славна грешка веднъж в живота си. Нямам предвид да пропилее цяло състояние на масата за покер, нито да избяга с някой негодник, който със сигурност ще й превърне живота в ад, нито да забие куршум в задника на подлец, колкото и да го заслужава. Говоря за тези кратки моменти на изкушение, които идват без предупреждение и предлагат изключителната възможност да опиташ опасността, което рядко се случва в скучния живот на една уважавана жена. Да пиеш разкошно вино, докато главата ти започне да се върти, да си купиш ужасно скъпа картина само заради цветовете, да изядеш цял ябълков пай за закуска… Или да бъдеш съблазнена от красив и чаровен донжуан.
Хелион мислеше, че се е побъркал.
Не че открадна невинността на една девойка. Нито, че това му донесе може би най-голямото удоволствие в живота му. Повече се дължеше на сладките усещания, които изпълниха сърцето му, след като веднъж бе задоволил страстта си.
Предполагаше се, че трябва да чувства удоволствие и задоволяване, това, което чувстваше един мъж, когато най-накрая прави любов с жената, която е желал дълго време. Но усещанията за мир и спокойствие, настанили се в дълбините на душата му, не му бяха познати. Как е възможно да се чувства цял, само когато държи въпросната жена в ръцете си? Сякаш си е възвърнал една част от себе си, част, загубена преди много години. Точно това неочаквано усещане накара Хелион да се раздели с прелестната топлина на Джейн, за да обуе панталоните си. Един мъж имаше нужда от движение, когато целият му свят се е срутил върху главата му.
Вглъбен в собствените си мисли, късно забеляза, че Джейн се раздвижи върху канапето. По дяволите, какво му ставаше? Единствената му грижа би трябвало да е тази жена, която преди малко му предложи тялото, доверието и бъдещето си. В момент като този Джейн не трябваше да е сама. Нужно бе да разбере, че той оценява скъпоценния й дар, а не да се пита какво прави този субект, обикаляйки стаята като луд.
Подразни се от липсата си на кавалерство. Побърза да намокри една кърпа и се върна до канапето.
— Не, не мърдай — заповяда й нежно и прекара кърпата между бедрата й, за да измие капките кръв. Знаеше, че трябва да каже нещо, каквото й да е. Но за първи път прословутите му чар и дар слово му се сториха неадекватни.
