— Да.
Докосна косата си, за да се увери, че всичко е наред и се приближи до него за бърза целувка, което го завари неподготвен. Опита се да я прегърне, но вече се бе отдалечила. Какво искаше да каже? Че все още е несигурна? Че се съмнява? Че може да живее без него? Веднага отхвърли тези дразнещи въпроси. Джейн не можеше да се съмнява повече след тази нощ: бяха един за друг. Не само във физически аспект, но и на по-дълбоко ниво. И освен това, можеше да е бременна, напомни си гордо. Нямаше друга възможност — трябваше да бъде негова съпруга.
Възвърнал доброто си настроение, Хелион нагласи връзката си така, че да скрива белезите, оставени от Джейн тази нощ. А, да, бъдещето им бе написано. И обещаваше да бъде много приятно.
Старата тухлена сграда се извисяваше с кралско величие близо до Чаринг Крос Роуд.
След като й отвориха вратата, Джейн не се изненада, че я посрещаха облак от прах и метри паяжина. Бе изминала повече от година, откакто чудесното кафене бе затворило врати. И въпреки, че бе историческа забележителност, управителят господин Кристиян не можеше да се бори срещу новите вкусове. Вината не бе негова. Бе невъзможно да се състезава с проспериращите мъжки клубове наоколо, нито с евтините дупки, привличащи бедните и отчаяните. Целият квартал търпеше загуби, след като най-богатите се преместиха към Уест Енд на Лондон. Малкото непокътнати сгради сега приютяваха публични домове или още по-лошо — пушални на опиум, които отмъкнаха и без това малкото клиенти на господин Кристиян. Кой уважаван човек ще влезе в подобен квартал?
Бърчейки нос заради мириса на влага, Джейн се спря, за да свикнат очите й със сумрака на помещението. До нея застана продавачът, слаб и с прошарена коса, готов да направи подробен опис на съдържанието на локала.
— Както виждате, предишният собственик е оставил по-голямата част от мебелите — показа малките маси и столове в предния салон. — Бих ви препоръчал да ги продадете на търг.
Джейн махна неудобната шапка и се хвана на работа. По принцип, не бе трудна задача, но тази сутрин й изглеждаше почти непосилна. Добре, не трябваше да се изненадва. Коя жена би се концентрирала върху една стара прашна сграда, когато тялото й още е в плен на прекрасните усещания от предната вечер? По- изненадващо би било, ако не трябва да се бори срещу желанието да се хили като някоя глупачка. Или мислите й да не се връщат към нещата, които Хелион бе направил с тялото й.
Не искаше обаче продавачът да си помисли, че е полудяла. А и по-добре да свърши с работата си за тази сутрин, за да може да се прибере вкъщи и да помисли за бъдещето. Едно все още несигурно бъдеще за жена, свикнала винаги да знае кой път ще поеме.
— Не смятате ли, че ще увеличим стойността на сградата, ако оставим мебелите непокътнати?
— За да съм честен, госпожице Мидълтън, не мисля, че ще има голяма разлика. Това място не струва нищо, с изключение на терена. А и неговата цена намалява от година на година.
— Жалко. — Джейн погледна тъжно към дървения таван, почти черен от дима. — Това кафене някога е било паметник на Лондон. Баща ми ми е разказвал, че често са идвали сър Уолтър Ралей и Шекспир.
Мъжът въздъхна с носталгия.
— Цената на прогреса, предполагам.
— Да — Джейн сви рамене. — Сега тази сграда е една загуба.
— По-добре да я продадете, преди да загубим надежда за всякакъв купувач.
На Джейн не й оставаше друго, освен да се съгласи с Кристиян. Колкото и да обичаше кафенето, бе абсурдно да се опитва да го запази от чист сантиментализъм.
Двамата се отправиха към тежкия бар от дъбово дърво, разположен в задната част на дългия салон. Спираха се до масите да прочетат гравираните върху тях имена на актьори, художници, политици от друга епоха. Тъкмо разглеждаха купчината гравюри, струпани до камината, когато входната врата се отвори.
Изненадана, Джейн се завъртя и сърцето й подскочи, като разпозна високата и добре позната фигура.
Хелион!
Неспособна да се въздържи, жадно огледа черните панталони, бялото елече и сивото сако, дело на първокласен шивач. Обикновено облекло, което подчертаваше елегантните линии на силното му тяло. Погледът й се спря на изваяните мъжки черти, на изкусителните черни очи, които блестяха дори в полумрака. Бе фантазията на всяка жена.
Странно ли бе тогава, че имаше желанието да се държи като глупачка в негово присъствие?
Тишината се проточи, докато взаимно се оглеждаха. Накрая една дръзка усмивка разтегна устните му, а нейните страни се зачервиха. Проклет да е с неговата арогантност! Знаеше много добре, че когато го гледа, пулсът й се учестява и цялото й тяло започва да трепери в очакване.
Все още задържайки погледа й, Хелион направи лек поклон.
— Добър ден, Джейн.
— Хелион — осъзнаваща любопитството на продавача към неочаквания посетител, Джейн прекоси салона и се спря пред него. — Какво правиш тук?
— Опитвам се да те спася от собственото ти нехайство.
Тя смръщи вежди, трудно й бе да се нагоди към внезапната му поява. От идването си в Лондон се опитваше да държи разделени ролята си на бизнес дама и тази на дебютантка. Не само защото за голямата част от доброто общество финансовите й занимания бяха неприятни, но и за да може да се концентрира, когато трябва да взима важни решения.
— Какво?
— Говорих с икономката ти. Каза ми, че си излязла тази сутрин, без да изядеш нещо повече от половин печена филийка.
Тя повдигна рамене в защита.
— Успах се и щях да закъснея за срещата ми с господин Стейнман.
— Така ли? — наведе се към нея, достатъчно близо, за да усети аромата на мъжка кожа. — И защо се успа?
Намекът я накара да потръпне. Боже мой! Ето защо не бе разумно да е близо. Поне докато работи. Или ходи, или се храни, или диша…
— Хелион, мисля, че е по-добре…
— Обещавам да се държа добре — прекъсна я.
Тя повдигна вежди при сладкия му тон.
— Вече решихме, че доброто ти държание не е никаква гаранция.
— Да, но донесох вкусен обяд — повдигна капака на една кошница и чудесен аромат изпълни въздуха. — Шунка на тънки резени, омар, топъл хляб и ябълков пай.
— И това ако не е безсрамен подкуп — пошегува се тя, докато стомахът й къркореше и устата й се пълнеше със слюнка. От часове не бе слагала троха в устата си.
— Не можех да се надявам само на неотразимия си чар, поне що се отнася до теб, зверчето ми.
— Много добре — съгласи се. — Почти приключвам.
Следвайки я отблизо, Хелион тихо подсвирна.
— Това е старото кафене, нали?
— Беше. Празно е повече от година.
— Ще го отваряш отново?
Тя го погледна скандализирана през рамо.
— За Бога, не! Щом господин Кристиян не можа да поддържа успешен бизнес, нямам надежди, че аз мога да го направя.
— Тогава защо си тук?
— Баща ми купи сградата преди около тридесет години. Опитвам се да я продам.
Хелион се спря внезапно и я погледна със сериозно изражение.
