Плашилото

— Синият отряд докладва, че освен един всички морски пехотинци в офис сградата са премахнати.

Уексли кимна.

— Кажи на Синия отряд да ги довърши и да се върне в сухия док по моста.

— Има още нещо — каза радистът.

— Да?

— Найдрихт от покрива съобщава, че е засякъл два приближаващи се сигнала на външния радар. — Последва кратко мълчание. — Въз основа на специфичните характеристики той смята, че това са Унгареца и Черния рицар.

— На какво разстояние са?

— Унгареца е на петнайсетина минути. Рицаря е по-далече, може би на около двайсет и пет.

Уексли прехапа устни.

„Ловци на глави — помисли си той. — Тъпи ловци на глави.“

Мразеше лова на хора тъкмо защото не можеше да понася ловците на глави. Ако не те изпревареха за наградата, тези скапаняци те оставяха да свършиш цялата мръсна работа и после те преследваха чак до центъра, отмъкваха ти тъпата жертва и гепваха кинтите.

В честния военен двубой победител бе онзи, който последен останеше на крака. Но не и в лова на хора. В лова на хора победител ставаше човекът, който представеше плячката в центъра — както и да се беше сдобил с нея.

— Мога да се справя с Унгареца, той е тъп звяр — изсумтя Уексли. — Обаче Черния рицар… той почти със сигурност ще е проблем.

Командирът на Изпълнителни решения погледна към шахтата.

— Което значи, че трябва да побързаме. Очистете тоя Скофийлд и ми донесете гадната му глава.

Скофийлд, Книга II и Кларк падаха в шахтата на сухия док.

Прелетяха цели десет метра преди — туп! — тежко да се стоварят върху проснатите на дъното трупове на двамата бойци от Делта.

— Хайде, размърдайте се! Бързо! — Скофийлд измъкна другите двама изпод огромния черен тайфун, поставен върху блокове в шахтата.

Всеки бетонен блок бе колкото малък автомобил. Четири дълги редици блокове поддържаха масивния корпус и образуваха тесни проходи под черната стомана на подводницата.

Като се движеше на зигзаг в мрачните коридори, капитанът говореше по виброфона си:

— Бик! Симкокс! Чуваш ли ме?

Отчаяният глас на Бика:

— Мамка му, Плашило! Под силен обстрел сме! Всички други са мъртви и аз съм… Улучиха ме кофти! Не мога… уф, мамка му, не!…

В отсрещния край последва кратък трясък на изстрели и сигналът прекъсна.

— По дяволите! — изруга Скофийлд.

После изведнъж някъде зад него се разнесоха няколко меки тупвания.

С автомата в ръце той рязко се завъртя и през гората от бетонни блокове видя първата група противникови бойци да се спускат с въжета в шахтата.

Следван от Книга II и Кларк, Скофийлд се запровира през тъмния лабиринт под тайфуна, като се прикриваше от противниковия огън.

Преследвачите им също бяха навлезли в мрачните бетонни проходи — може би общо десет души — и систематично напредваха, като покриваха дългите галерии с тежък обстрел и изтласкваха морските пехотинци към дъното на шахтата.

Капитанът наблюдаваше придвижването на врага, анализираше тактиката и оръжието му. Тактиката им беше стандартна. Обикновено прочистване. Виж, оръжието им…

Оръжието им.

— Какви са тия хора? — попита Книга II.

— Имам известна представа, но няма да ти хареса — отвърна Скофийлд.

— Опитай.

— Обърни внимание на оръжията им.

Книга II бързо погледна назад. Едни от облечените в бяло мъже носеха МП–5, докато други стреляха с френски автомати ФАМАС или американски колтове. Трети бяха въоръжени със стари калашници или варианти на АК–47 като китайския Тип 56.

— Видя ли оръжието им? — в движение каза капитанът. — Всички са с различно оръжие.

— По дяволите! — изруга Книга II. — Наемници.

— Точно това предположих и аз.

— Но защо?

— Не знам. Поне засега.

— Какво ще правим? — отчаяно попита Кларк.

— Мисля по въпроса. — В търсене на възможности за спасение, Скофийлд вдигна поглед към дебелия стоманен корпус над тях.

Опря гръб на един бетонен блок, надникна иззад външния му ъгъл и погледна чак до края на шахтата — където видя стоманената шлюзова стена, разделяща сухия док от заледения воден басейн в източната част на помещението.

В ума му изскочи механиката на сухия док.

За да вкараш исполинския тайфун в шахтата, трябваше да спуснеш шлюзовата стена, да напълниш сухия док с вода и да докараш подводницата вътре. После пак вдигаш стената, изпразваш сухия док, като спускаш съда върху бетонните блокове, и така разполагаш с чиста и суха обстановка за работа върху подводницата.

Шлюзовата стена…

Скофийлд я огледа и се замисли за водата зад нея. Обърна се в другата посока: към носа на подводницата, и го видя.

Нямаха друг изход.

— Носите ли си магнитните куки? — попита той спътниците си.

— Да.

— Пригответе се да ги използвате — каза капитанът, вперил очи в грамадната стоманена шлюзова стена, висока три етажа и широка трийсетина метра. После извади собствената си магнитна кука от кобура на гърба си.

— Натам ли, господин капитан? — попита Кларк.

— Не. В другата посока, но за тази цел първо трябва да взривим тая стена.

— Да взривим стената ли?! — ахна Кларк и погледна Книга II.

Книга II сви рамене.

— Нищо ново. Той обича да разрушава разни неща…

Точно в този момент бетонните блокове около тях бяха обсипани от неочакван залп. Куршумите идваха откъм шлюза.

Скофийлд се прикри, надзърна и видя, че в отсрещния край на шахтата са скочили още десетина наемници.

„Господи — помисли си той, — сега сме притиснати в шахтата между две групи противници.“

Новата група започна да напредва.

— Майната му! — изруга капитанът.

Седрик Уексли наблюдаваше сухия док отвисоко.

Видя, че първите му две групи наемници се приближават от двете страни на Скофийлд и неговите хора.

По лицето му плъзна студена усмивка.

Ставаше прекалено лесно.