Скофийлд бързо откачи две гранати термит-аматол от ремъците на униформата си и нареди:
— Магнитните куки.
Хората му извадиха куките си.
— Сега правете като мен. — Капитанът се обърна към лявата страна на тайфуна, вдигна магнитната си кука и стреля отблизо по корпуса на подводницата.
Дзъннннн!
Кларк и Книга II последваха примера му.
Дзъннннн! Дзъннннн!
Скофийлд погледна по дължината на подводницата.
— Когато вълната ни достигне, оставете кабелите на магнитните куки да се развият, за да се придвижим по корпуса на тайфуна.
— Вълната ли? — попита Кларк. — Каква вълна?…
Ала Скофийлд не му отговори, а включи броячите на гранатите на желаното време.
Броячите на гранатите термит-аматол са с три цвята: червен, зелен и син. Натискането на червения брояч ти дава пет секунди. На зеления — трийсет. На синия — една минута.
Скофийлд избра червения.
После хвърли гранатите над главите на настъпващите наемници и те рикошираха и отскочиха от стоманения шлюз като топки за тенис.
Пет секунди. Четири…
— Леле мале… — изсумтя Книга II и уви въжето на магнитната си кука около предлакътницата си. Кларк направи същото.
Три… две…
— Една — вторачен в шлюза, прошепна Скофийлд. — Нула.
Бум.
Двата взрива на термитно-аматолните гранати разтърсиха стените на цялата сграда.
От шлюзовата стена избухна ослепителен бял блясък. Шахтата се напълни с дим, който погълна по- близката група наемни убийци и обгърна всичко наоколо, включително отряда на Скофийлд.
Последва миг на злокобна тишина…
После се разнесе пращенето — могъщо, пукащо тъпанчетата пращене — и шлюзовата стена се пръсна под тежестта на притискащите я близо осемнайсет милиона литра вода, които нахлуха в шахтата и заляха дима.
Водна стена.
Огромната течна маса вдигаше невероятен шум — ревеше, пенеше се и се носеше напред.
Първата група наемници бе пометена от вълната, която ги запрати на запад.
После беше ред на Скофийлд, Книга II и Кларк.
Водната стена просто ги повдигна от местата им и ги понесе като парцалени кукли към носа на тайфуна, подмятайки ги покрай корпуса.
Втората група наемници също бе връхлетяна от прииждащата вода и блъсната в бетонната стена в дъното на сухия док. Мнозина потънаха под вълните, заливащи ръба на двестаметровата шахта.
Морските пехотинци обаче не стигнаха до дъното на шахтата.
Докато ревящата вода ги носеше, те стискаха магнитните си куки, чиито кабели се развиваха с невероятна бързина.
Когато се изравниха с носа на тайфуна, Скофийлд извика:
— Заключете куките!
И натисна бутона на ръкохватката на устройството, за да задейства механизма, който спираше размотаването на кабела.
Книга II и Кларк последваха примера му… и тримата рязко спряха точно до носа на подводницата. Прииждащата вода вдигаше пръски около тях.
До тях, точно където по-рано го бе видял Скофийлд, зееше отворът на левите торпедни апарати — тръбите, които очевидно бяха ремонтирани по време на изоставянето на Краск–8.
В момента те се намираха на трийсетина сантиметра над повърхността на кипящата вода.
— Влизайте в апаратите! — извика капитанът във виброфона си. — В подводницата!
Книга и Кларк изпълниха заповедта и се провряха в отвора, като преодоляха съпротивата на подмятащите ги вълни.
Внезапна тишина.
Скофийлд последен се вмъкна в торпедния апарат и се озова в съветската подводница клас „Тайфун“, въоръжена с балистични ракети.
Беше свят на студена стомана. В средата на отсека имаше стелажи, които някога бяха носили торпеда. По тавана минаваха множество тръби. Миришеше на желязо и страх — типична миризма за подводниците.
През отворените торпедни апарати се лееше морска вода и бързо пълнеше тясното помещение.
Тук бе почти съвсем тъмно: сивата светлина проникваше само през вече залетите торпедни апарати. Морските пехотинци включиха монтираните на цевите на оръжията си фенерчета.
— Натам — посочи Скофийлд и изскочи от торпедния отсек, като газеше в надигащата се вода.
Тримата американци профучаха през внушителния ракетен силоз на тайфуна — продълговат отсек с висок таван, в който имаше двайсет гигантски ракетни силоза, високи тръбовидни структури, издигащи се от пода до тавана.
Докато тичаха, Скофийлд видя, че люковете на някои от тях са отворени и разкриват куха празнота. Люковете на поне шест силоза обаче бяха затворени — което показваше, че вътре все още има ракети.
— Сега накъде? — извика Книга II.
— Към контролната зала! — отвърна Скофийлд. — Трябва ми информация за ония нещастници!
Стигна до най-близката стълба и бързо се заизкачва.
След трийсет секунди Шейн Скофийлд влезе в контролната зала на тайфуна.
Всичко беше покрито с прах. В ъглите имаше плесен. Само случайните отражения на лъчите на фенерчетата издаваха, че под праха се крие лъскав метал.
Капитанът изтича при перископа на командната платформа, повдигна го и се обърна към Книга II.
— Опитай се да включиш електричеството. Тази подводница е била свързана с геотермичния източник на базата. Може още да има енергия. Задействай сателитните и радиоантените.
— Слушам — отвърна Книга II.
Перископът достигна цялата си височина. Скофийлд долепи око до окуляра. Обикновен оптичен перископ — нямаше нужда от електронна енергия, за да функционира.
Видя залата на сухия док — вълните, които заливаха шахтата около тайфуна, и шестима наемници, които стояха около дока и наблюдаваха прииждащата морска вода.
Завъртя перископа и погледна към равнището на терасите над шахтата.
Там видя още наемници. Един от тях диво жестикулираше. В резултат друга група от шестима души се затича към трапа, свързващ рубката на подводницата със скелето.
— Видях те… — каза Скофийлд на мъжа. — Книга? Какво става с тока?
— Един момент, нещо съм позабравил руски… чакай, готово…
Той натисна няколко копчета и изведнъж навсякъде светнаха зелени лампи.
— Опитай сега — каза Книга.
Скофийлд взе едни прашни слушалки и задейства електронната антена на подводницата — скенер, който просто пресяваше всички радиочестоти в търсене на активност.
В слушалките мигновено се разнесоха гласове.
— … това шантаво копеле взриви тъпата шлюзова стена!
— … влязоха през торпедния апарат. В подводницата са!