— Вземи. Ти ще ги използваш по-добре от мен. Да побързаме. Майко, прикривай ни, моля те.
Тя вдигна автомата си и отговори на огъня на командосите.
Скофийлд се хвърли към вратата. Найт отпраши подире му… но не и преди да грабне нещо от Майка.
— За какво ти е това? — извика тя след него.
— Имам предчувствие, че ще ми потрябва. — И Найт изчезна в тунела след Скофийлд.
Рицаря и Плашилото.
Тичаха нагоре по осветеното с факли, издигащо се от дълбините на тъмницата вито каменно стълбище — двама воини с еднакво страховити умения. Прикриваха се един друг и действаха в тандем, стреляйки с автоматите си.
Шестимата командоси от Изпълнителни решения, които вардеха стълбището, нямаха никакъв шанс.
Както предполагаше Скофийлд, Седрик Уексли бе пратил останалите си наемници от тази страна на Ямата, за да им отрежат пътя за бягство.
Наемниците се бяха разделили на три двойки, бяха се разположили на равни разстояния и стреляха от ниши в стените.
Първите двама бяха разкъсани на парчета от откосите на изкачващите се воини.
Следващите двама така и не разбраха откъде им е дошло, когато двата шурикена профучаха покрай ъгъла на витото стълбище, носейки се като бумеранги във въздуха, и се забиха в черепите им.
Третите двама бяха по-хитри.
Те чакаха в горния край на стълбището — в дългия каменен тунел зад преддверието, тунела с каналите за вряло масло, същия, който водеше към кабинета на оценителя. Кабинета, в който сега бяха Уексли, Килиън и Делакроа.
Скофийлд и Найт стигнаха горе и видяха двамата наемници в тунела, както и другите зад тях.
Но този път Найт не последва Скофийлд.
Морският пехотинец се затича през преддверието, откри огън по наемниците в тунела и ги повали в мига, в който те се опитваха да направят същото с него.
— Стой! — извика подире му Найт. — Това е ка…
Късно.
Трите големи стоманени врати се спуснаха от тавана на тунела и преддверието. Четвърта затвори стълбището, спускащо се надолу от кръглото помещение.
Бам! Бам! Бам! Бам!
Скофийлд и Найт бяха разделени.
Скофийлд: затворен в тунела с двамата повалени наемници.
Найт: изолиран в преддверието.
Скофийлд се вцепени.
Беше улучил и двамата наемници — и те лежаха проснати на пода, единият мъртъв, другият хленчещ.
От високоговорители в тавана се разнесе гласът на Килиън.
— Капитан Скофийлд, капитан Найт. Беше ми приятно да се запознаем…
Найт огледа преддверието и видя шестте микровълнови излъчвателя, вградени в кръг около тавана.
— Мамка му!
Гласът на Килиън продължи да кънти:
— … но сега играта свършва. Струва ми се напълно естествено смъртта ви да е извоювана с мъка.
Милиардерът надзърна през перспексовото прозорче, което му позволяваше да наблюдава тунела, и погледна Скофийлд, хванат в капан като плъх.
— Сбогом, господа.
И натисна двата бутона на дистанционното управление, които задействаха микровълновите излъчватели в преддверието и каналите за вряло масло в тунела.
Килиън първо чу бръмченето в преддверието, бързо последвано от изстрели.
И преди се беше случвало.
Хората понякога се мъчеха да разбият стоманените врати. Не бяха успявали. На два пъти се бяха опитвали да счупят самите микровълнови излъчватели, но куршумите не бяха достатъчно мощни, за да пробият каменните им гнезда.
После перспексовото прозорче бе опръскано от жълто масло.
Но Килиън нямаше нужда да вижда морския пехотинец, за да разбере какво става.
Докато врялото масло заливаше тунела, милиардерът чуваше крясъците на Скофийлд.
След минута крясъците и изстрелите утихнаха и Килиън изчака малко и отвори стоманените врати…
… и видя изненадваща гледка.
Видя труповете на двамата наемници от Изпълнителни решения в тунела, целите обгорени от врялото масло. Ръцете на единия бяха пред лицето му — очевидно беше умрял в мъки, опитвайки се да се спаси от маслото.
Скофийлд обаче не се виждаше никъде.
Вместо него в дъното на тунела се различаваше странен силует.
Чувал за трупове, застанал изправен.
Чувал от черен полимер. По-точно „Марков“, тип III. Най-добрият, създаден от Съветите — и единственото нещо, което хората на Уейд Брандайс не бяха взели от якето на Скофийлд. Способен да задържи вътре всякакъв вид химическа отрова, сега той, изглежда, бе успял да задържи врялото масло навън.
Ципът на чувала рязко се смъкна и Скофийлд изскочи от него, вдигнал своя МП–7.
Първият му куршум изби дистанционното управление от ръката на Килиън, за да не му позволи да затвори вратите.
Вторият изсвири над лявото ухо на милиардера. Видял оръжието, Килиън инстинктивно се беше хвърлил зад касата на вратата. Ако бе закъснял дори само с една наносекунда, куршумът щеше да му отнесе главата.
Скофийлд се затича по тесния тунел към кабинета, като стреляше с автомата си.
Седрик Уексли отвърна на огъня от убежището си зад касата на вратата.
Куршуми полетяха във всички посоки.
От колоните край стените на тунела се отцепваха парчета камък.
Френският прозорец в кабинета зад Уексли се пръсна на безброй късчета стъкло.
Ала ключовият въпрос в това патово положение бе съвсем прост: кой пръв щеше да свърши патроните. Скофийлд или Уексли?
Пръв свърши патроните Скофийлд.
На три метра от вратата.
— Мамка му! — извика той и се хвърли зад една колона, която едва го скриваше.
Уексли се усмихна. Беше му в кърпа вързан.
Ала после някой отново откри огън по него — някъде иззад Скофийлд, от преддверието на тунела.
Морският пехотинец също се озадачи и се обърна…
… и видя Алоишъз Найт, който тичаше към него с насочен напред автомат.
Скофийлд за миг зърна преддверието зад Найт.
По каменния му под имаше деветмилиметрови гилзи — останали от стрелбата на Найт по време на активирането на микровълновите излъчватели.
Ала това не бяха гилзи от обикновени патрони.
