ума й. — Ти си вълшебница, прелъстителка, изкусителка. Съблазни ме, Ариел. Омагьосай ме. Прелъсти ме!“
„Не знам как!“
„Напротив, знаеш. Просто изживей фантазиите си. Превърни ги в истина.“
Тези мисли още отекваха в главата й, когато устните на Лусиен покриха устата й. Целувката му беше едновременно мека и твърда, колеблива и настойчива. Сякаш Лусиен чувстваше целия въртоп от чувства в нея и я водеше по неравната им повърхност. И през цялото време не докосваше тялото й, а продължаваше да гали кристала.
Ариел простена, щом устните им се разделиха. Лусиен прекара пътечка от целувки от бузата до ухото й. Обходи мидата му с език, преди да промърмори:
— Гладна ли си?
До този момент гладът или поне гладът за храна беше последното нещо в ума й, но изведнъж се почувства изгладняла.
— Умирам от глад — отвърна тя след една дълбока въздишка, тъй като Лусиен леко стисна меката част на ухото й със зъби.
— Тогава да ядем.
Отдръпна се от нея толкова рязко, че Ариел отвори изненадано очи. Седна и видя, че Лусиен седи пред купата със сушените листа. Наведе се напред и внимателно духна към листата. Щом от тях изведнъж изскочи пламък, който се издигна към тавана, Ариел отново се почувства така, сякаш вече беше изживявала това. Знаеше, че вече е виждала този пламък, но щом се опита да се съсредоточи, споменът й убягна.
— Не мисли за него, Ариел! — властно рече Лусиен, като вдигна лице към нея. — Просто дръж кристала, гледай в пламъка и мисли за кристалната пещера. Направи го, Ариел. Направи го сега.
„Наистина съм омагьосана!“, помисли си тя, докато ръката й автоматично хващаше кристала в отговор на подканващия му поглед. Погледът й се закова в пламъка. В ума й незабавно изплува образа на кристалната пещера и то с такива детайли, та Ариел се досети, че спомена не е само неин. Лусиен го подсилваше със своите спомени. Той беше в ума й и контролираше мислите й!
Ариел се опита да се противопостави на властта му. Но колкото и да опитваше, не можеше да изхвърли от ума си представата за пещерата, нито можеше да пусне кристала. Можеше само да се взира в пламъка и да си спомня, че Лусиен искаше от нея да си представя, да вижда това, което той искаше да вижда.
Изведнъж пламъкът трепна и стана толкова ярък, че Ариел извика изплашено и затвори очи. Когато ги отвори миг по-късно вече не бяха в пентаграмата. Намираха се в кристалната пещера!
Но това беше невъзможно! Сигурно беше илюзия, каза си тя, като прекара ръка пред очите си. Но щом я свали, пещерата все още беше там.
— Яж, Ариел — дрезгаво заповяда Лусиен, като побутна кошницата пред нея и отвори капака й.
Едва сега Ариел разбра какво правеше той. Беше споменал, че Гейлън е искал от нея да яде в пещерата, за да се освободи от задръжките си. Очевидно Лусиен беше решил да използва същата хитрина. Разбираше какви са основанията му. Щом искаше да прави с него любов, лишена от задръжки, е, тогава трябваше да се освободи от тях. Но въпреки че разбираше основанията му, тя се възмути от това, че Лусиен използва трикове.
Възмущението й обаче не отслаби ни най-малко апетита й. Все още беше прегладняла и погледна в кошницата. Имаше бутилка бяло вино, голяма кутия шоколадови бисквити, буркан с мед, две зрели праскови и два банана. Не би избрала точно такова меню, но в момента всяка храна беше по-добра от нищо.
Шоколадът беше нейната страст, така че Ариел грабна кутията със сладкишите. Разкъса опаковката й и погълна три бисквити, като гледаше лицето на Лусиен. Когато преглъщаше третата бисквита вече бе решила, че харесва вида му. Истина беше, че чертите му бяха прекалено остри, за да го направят класически красив, но в тях имаше някаква сурова привлекателност.
Неочаквано изпита непреодолимото желание да докосне лицето му, да изследва всяка черта и извивка. Все пак се сдържа, защото усети, че подтикът не е естествен, а предизвикан от пещерата.
Отново изпита възмущение и в този миг лицето на Лусиен стана загрижено. Едва тогава се досети, че той чете мислите й и това я подлуди. Ако възнамеряваше да я прелъсти с пещерата си, поне можеше да й даде малко емоционална неприкосновеност.
Взе си друга бисквита и отхапа от нея, преди да попита:
— Какво има, Лусиен? Нещата не се ли развиват според плана?
Лусиен учудено вдигна вежди при подигравката й. Беше искрено учуден от внезапния й гняв, но докато я гледаше как яде бисквитата осъзна, че тази реакция е можело да се предположи. След първата хапка задръжките й са започнали да изчезват. Първите емоции, които се разкриваха, естествено бяха гнева и страха. Беше се съгласила на тази магия, за да спаси брат си, а не от желание да стане жена на Лусиен. Едва когато чувството на възмущение останеше назад, Ариел можеше да се поддаде на сластта.
— Нека просто кажем, че не реагираш по начина, по който очаквах — отговори той.
— Е, нали знаеш какви сме ние, простосмъртните — каза тя с красноречиво свиване на раменете. Довърши курабийката и се протегна за още една. — Винаги можеш да очакваш от нас нещо непредвидено.
— Така си знаех.
— Знам какво правиш — обяви тя. — Опитваш се да се отървеш от задръжките ми.
Лусиен я изгледа замислено.
— Това плаши ли те?
— Ти си магьосник, не Зигмунд Фройд, така че престани да ме анализираш — каза тя. — Освен това не съм задължена да отговарям на въпросите ти. Можеш да ги прочетеш в ума ми, нали си спомняш?
— Няма от какво да се боиш, Ариел.
— Лесно ти е да го кажеш. Не ти ще загубиш власт над себе си — рече тя в самозащита.
Лусиен осъзна, че думите й не само разкриват мислите й, но и са напълно уместни. Досегашният й любовен живот се бе състоял от фантазии, а над тях тя винаги бе имала пълна власт. Но сега бе изправена пред истинско правене на любов, което означаваше, че ще бъдат замесени нуждите и желанията на двама души. Можеше да разбере кое точно я притеснява.
— По-лесно ли ще ти бъде, ако ти поемеш контрола? — попита той.
Ариел го изгледа подозрително.
— Опитваш се да ме измамиш.
— Не — поклати глава той. — Както ти казах, за да се осъществи магията трябва да влезеш в нея доброволно. Това означава, че не мога да използвам измама.
— Ако това е вярно, тогава защо ти беше нужна пещерата? — запита тя.
— Вече ти обясних за пещерата — отвърна той. — Тя е неделима част от нашия брачен ритуал. При нормални условия щях да те отведа в нея. Тъй като не мога да го направя, налага се да разчитам, че кристала ще доведе магическите й сили при нас.
— Значи съм била права. Кристалът е от пещерата — каза тя, като вдигна ръка към него.
— Да, той е от пещерата — успя да каже той, преди Ариел да го е докоснала. Едва тогава Лусиен осъзна, че тъй като тя вече бе изяла няколко бисквити задръжките й вече не съществуваха и гневът й не се ограничаваше от нищо.
Емоционалният й смут го удари със силата на взрив. Сякаш хиляди зли демони на Гейлън бяха пуснати в главата му и пищяха в ушите му. Опитвайки се да се освободи от напиращия порой от чувства, той затвори очи и притисна с длани слепоочията си. Атаката спря изведнъж, без предупреждение.
Когато отвори очи Ариел беше коленичила пред него. Гледаше го загрижено, а в глава й се чувстваше паника.
— Какво има, Лусиен? Моля те, отговори ми! Добре ли си?
Не можеше да й отговори, но не заради емоционалната атака, която бе изтърпял. Не можеше да й отговори, защото почувства, че безпокойството й за него е искрено.
„Разбира се, че ще се безпокои за теб. Ако с теб се случи нещо, тя няма да успее да спаси брат си.“
Но в същия момент разбра, че това обяснение не е вярно. В ума й нямаше нито една мисъл за Арманд. Цялото й внимание беше фокусирано върху него. Тя се безпокоеше за него. Беше толкова загрижена за
