свърши. Сега е време да се захванем на работа и да спасим брат ми. Така че, ще съм ти благодарна, ако излезеш от стаята. Ще се облека и ще се видим в кухнята, за да съставим нашия план.
Поканата й да напусне стаята, премахна последната следа от самоконтрол у Лусиен. Без дори да помисли какво прави, той впи устни в нейните в бурна целувка. Той беше магьосникът тук и ако някой щеше да отпраща някого, това щеше да бъде той. Освен това възнамеряваше да я люби, докато Ариел приемеше факта, че е така омагьосана, както и той.
— Лусиен, недей! — възпротиви се тя, като се откъсна от целувката му, докато той я поваляше на леглото. Лусиен издърпа чаршафа от ръката й и разтвори бедрата й, докато тя добавяше: — Между нас всичко е свършено!
— Не е свършено, докато аз не кажа — гневно каза той, като сграбчи главата й и я изгледа намръщено.
Ариел погледна разгневеното лице на Лусиен и с изненада откри, че не е изплашена, защото със сърцето си знаеше, че той никога не би я наранил. Но, по някакъв начин, бе напълно объркана от поведението му. Ако разбираше правилно ситуацията, той бе гневен загдето му бе оставила кристала, а в това нямаше никаква логика. Откакто й го беше дал, той се опитваше да си го върне. Мислеше си, че като му го върне, той ще се зарадва, вместо да се държи като луд.
Несъмнено под повърхността ставаше нещо, което не можеше да разбере. Прииска й се все още да беше във владение на кристала, за да може с едно докосване да разбере емоциите му. Но тъй като не можеше да стори това, налагаше й се да разчита на инстинктите си, за да го успокои.
Вдигна ръце към раменете му и започна леко да ги масажира.
— Какво искаш от мен, Лусиен? Само ми кажи какво е то и то е твое.
През лицето му премина поредица от емоции, но те бяха толкова изменчиви, че Ариел не можа да ги определи какви са. Можеше само да почувства как гневът се оттегля от него, отстъпвайки място на едно друго напрежение. През изминалата нощ бе станала добре запозната с това напрежение и щом Лусиен отново сведе устни към нейните, тя разбра, че трябва да се бори с него. Достатъчно трудно бе да си отиде сутринта от него. Не беше сигурна, че ще успее да го направи отново като запази достойнството си. Но щом устата му покри нейната, тя го приветства с вътрешна въздишка на отстъпление.
— Люби ме, Лусиен — жално прошепна тя, докато той поставяше целувка до целувка от брадичката до гърдата й.
— По-добре от всякога — прошепна в отговор той, докато езикът му дразнеше напрегнатото й зърно.
Не това успокоение търсеше тя, но реши, че е готова да приеме всичко, което той желаеше да й даде, докато се извиваше под устните му, следващи пътеката от целувки надолу по корема й. Щом накрая устните му я докоснаха в интимна целувка, тя преплете пръсти в косата му и скоро се понесе към връхната точка.
— Ти си моя! — тежко каза той, като се плъзна нагоре по тялото й и проникна в нея с настойчивост, която я запрати в полет към втори оргазъм, докато тялото й все още трепереше от първия. — Кажи го!
— Да, Лусиен, твоя съм! — изохка тя и обгърна бедрата му с крака, посрещайки тласък след тласък. Двамата потрепериха в едновременно облекчение и Ариел разбра, че Лусиен е прав. Тя беше негова и щеше да му принадлежи до края на света.
„Обичам те!“ — намусено си помисли тя.
„Време беше да го разбереш“, отвърна той, карайки Ариел да се чуди как една мисъл може да прозвучи толкова самодоволно.
В мига, в който Лусиен се строполи върху Ариел, той се претърколи настрани, повличайки я със себе си. Притисна я собственически към себе си и си помисли, че се държи като варварин, изявяващ претенциите си. Но, често казано, чувстваше се истински варварски настроен към нея и наистина имаше предвид онова, което каза. Нищо между тях нямаше да свърши, докато той не кажеше, а наистина не беше готов да сложи край.
„Играеш си с огъня“, напомни му вътрешния глас, но той пренебрегна предупреждението. През целия си живот вярно бе следвал правилата и всичко, което бе постигнал, бе изхвърлянето от сборището. Освен това през следващите четиридесет и осем часа или щяха да победят Гейлън или щяха да са мъртви. По един или друг начин, Ариел щеше да си е отишла, така че какво лошо имаше в това да споделят последните няколко часа, които им оставаха?
— Добре ли си? — попита той, като прекара ръка по копринения й гръб и по също така коприненото й бедро.
Ариел се размърда уморено до него.
— М-мм.
— Съжалявам, че те изплаших.
Тя отпусна глава назад и го погледна смутено.
— Не се изплаших. Знам, че никога няма да ми причиниш болка нарочно.
Думите й го накараха да се почувства виновен. Реши, че трябва да я подразни.
— Грешиш, Ариел. Ако си спомняш, направих ти магия, която практически разруши остатъка от живота ти. Това, само по себе си, би трябвало да ти докаже, че не само мога да те нараня умишлено, но й мога да го сторя без угризения на съвестта.
Ариел се надигна изведнъж. Погледна го свирепо и заяви.
— Ако мислиш, че ще припиша заслугата за магията на теб, Лусиен Моргрет, грешиш. Аз реших да ме омагьосаш и на практика те принудих със сила да направиш магията. Така че не смей да лъжеш и надуто да твърдиш, че си ме използвал!
Лусиен я изгледа удивен. Току-що й бе признал, че й бе причинил ужасна вреда, а тя бе бясна, загдето бе казал, че я е използвал. Явно не само той беше луд!
Като й се намръщи, той седна в леглото.
— Знаеш ли, Ариел, притежаваш вроден талант да изпробваш търпението ми и в най-скоро време ще ме изкараш от кожата ми.
— Е, докато дойде този миг, предлагам да се съсредоточиш върху изпълнението на задължението си — отвърна тя, като се претърколи в долната част на леглото, взе кристала и го хвърли към него. — Сложи си кристала, Лусиен, ставай оттук и се захващай за работа!
Заповедническият й тон го накара да побеснее. Сграбчи кристала, скочи през леглото и я събори върху дюшека.
Притисна я с крак, така че да не може да мърда и нахлузи синджира през главата й.
— Когато поискам кристала, ще те помоля за него. Междувременно искам да го носиш. Освен това искам да запомниш, че не приемам заповеди от теб. Аз съм магьосникът. Ти си простосмъртната. Време е да проумееш това!
Ариел вирна брадичка в бунтовническо непокорство.
— И какво ще стане, ако не го проумея?
Нахалството й го разгневи до такава степен, че се замисли дали да не й покаже какво точно ще стане, но разумът му подсказа, че, ако започне да й доказва кой е господарят, само ще влоши нещата.
Реши, че и двамата имат нужда от известно време, за да се успокоят. Стана от леглото и каза:
— Облечи се и ме чакай в кухнята. Ако не си там до десет минути, ще дойда да те търся и ще се заемем с моите идеи, които трябва да ти докажат, че шефът тук съм аз.
При тези думи той излезе от стаята, като затръшна вратата.
Глава седемнадесета
„... началото на края...“
Шарл Морис дьо Талейран-Перигро,
Из „Битката при Бородино“
Ариел разочаровано сви рамене след мелодраматичното излизане на Лусиен. Явно опитите да го
