видя.
— Каква приятна изненада?! Да не сте довели дългоочакваните гости от Европа? — извика Уилсън.
— Познахте, най-сетне пристигнаха — отговори Никсън. — Това е господин капитан Новицки, а това — толкова добре познатият ни от разказите на семейство Карски, господин Томаш Вилмовски.
— Моля, заповядайте при мен — каза Уилсън. — Уморени сте от пътуването, ей сега ще поднесат вечерята.
— Приятна новина, защото съм гладен като акула — отвърна Новицки.
— Нищо чудно, пътувахме цял ден, защото нашите мили гости искаха колкото може по-скоро да се видят с вас — поясни Никсън.
— Имахме късмет, че при устието на Путумайо заварихме лодката на компанията. Така спестихме време — обади се Томек.
— Сега поддържам постоянна връзка между лагера и пристана на Амазонка — отговори Уилсън. — Всеки ден очаквах да пристигне господин Никсън. Скоро събирането на каучука ще бъде в разгара си.
— Само след месец ще настъпи сухият сезон. Водата ще се отдръпне от джунглата, тресавищата ще изсъхнат и ще открият свободен достъп до хевеевите дървета, които растат предимно в мочурищата — добави Никсън.
— Очаквах, че от Европа ще пристигнат повече хора — каза Уилсън. — Господин Карски категорично настояваше да не започваме търсенето на изчезналия, преди да дойдете вие. Вече загубихме много време. Най-после трябва да се предприеме нещо.
— Сега се уверих, че господин Збишек е постъпил правилно, съветвайки ни да чакаме вашето пристигане. Уилсън, вие още не знаете най-новите събития — каза Никсън. — Господата пристигнаха в Манауш само преди десет дни, но така успяха да притиснат Алвареш, че той се стреми към разбирателство с нас. В навечерието на заминаването ни от Манауш той ме посети в кантората. Закле се, че не бил нареждал на Кабрал и Жозе да убият Джон. Даде ми писмо за Варгас.
— Възможно ли е това? — изуми се Уилсън. — Не мога да си представя Алвареш да моли за помирение.
— И аз едва повярвах на собствените си очи и уши — потвърди Никсън. — Но най-важното е, че част от спасителната експедиция вече пътува за Икитос, а господата се отбиха тук само за да поговорят с вас и да вземат няколко индианци субео.
— Значи, най-сетне се прави нещо. Колко се радвам! — възкликна Уилсън. — Денем и нощем мисля за съдбата на Смуга. Ако господин Никсън се съгласи, ще се присъединя към експедицията. Съвестта ме гризе, защото го оставих там самичък. Ако беше на мое място, той нямаше да се бави нито миг.
— Аз също предложих да участвувам в експедицията, но господата смятат, че повече ще им преча, отколкото да им помагам — вметна Никсън.
— Експедицията ще бъде изложена на много опасности. Гран Пахонал се населява от дивите кампи. Няма да се размине без сражения, а тогава животът на участниците в експедицията ще зависи от силата на пушечния огън — импулсивно каза Уилсън.
— Аз съм на друго мнение, господине — възрази Томек. — Дори най-модерната карабина няма да защити никого от отровната стрела, изстреляла из засада.
— Томек е прав, в тази експедиция ще трябва да се действува с хитрост, а не със сила — подкрепи го капитан Новицки. — Смуга трябва да е попаднат в клопка, той не би загубил в открит бой.
— Малката група по-лесно ще се промъкне между войнствените племена — добави Томек. — В джунглата индианците ще ни нападат от прикритие. Такава е военната им тактика. Ние трябва да постъпваме като тях, ако искаме да ги надхитрим.
— Господата искаха да наемат опитния Хабоку и още няколко други индианци — обади се Никсън.
— Хабоку не е в лагера — отговори Уилсън. — Преди две седмици замина за своето селце край река Ваупес.
— Дявол да го вземе, това е лоша новина — загрижи се Никсън. — Този храбър човек щеше да бъде полезен за експедицията.
— Опасявам се също, че без него ще бъде трудно да завербуваме други. Той има голямо влияние сред своите — каза Уилсън.
— Хабоку няма ли да се върне вече в лагера? — попита Томек.
— Имаше намерение да се ожени, отиде да си търси жена — обясни Уилсън. — Не можем да разчитаме, че ще се върне скоро.
— Сто бъчви гранясало рибено масло! — изруга Новицки. — Трябва да вземем няколко надеждни и смели носачи.
— А къде са другите индианци, които са придружавали Смуга? — попита Томек.
— Освен Хабоку имаше още четирима, но те също тръгнаха с Хабоку към река Ваупес — обясни Уилсън.
— Жалко, много бих искал да ги имам при себе си — каза Томек.
— Те са приятели на Хабоку. Отидоха с него, защото той възнамерява да се ожени за девойка от друг родов съюз. В такива случаи младоженецът трябва уж да открадне девойката, а нейните братя от рода привидно да я бранят. Това трябва да символизира факта, че никой не иска доброволно да напусне своя род — каза Уилсън.
— И четиримата приятели ще помагат на Хабоку в това открадване „на уж“? — намеси се Новицки.
— Да. Работата се запича — каза Уилсън. — Индианците от племето субео са неоценими помощници при такива експедиции. Те от векове живеят край реките, поради което обичат да пътуват до други племена. Някои говорят дори по няколко езика, а освен това са отлични следотърсачи и не знаят що е страх.
— А как бихте приели предложението да отидем до селището на индианците субео? — попита Никсън. — Привличането на Хабоку и неговите приятеля си заслужава труда!
— Трябва да имате поне няколко верни хора — наблегна Уилсън. — Това е особено важно, тъй като вашата експедиция няма да бъде многобройна.
— Колко време ще ни трябва, за да намерим Хабоку? — попита Томек.
— Индианците субео живеят по бреговете на река Ваупес, близо до мястото, където тя се влива в Рио Негру. По права линия оттук има около триста километра — отговори Уилсън. — Отиването и връщането ще ни отнемат към две седмици.
— Какво мислиш, братле? — обърна се Новицки към Томек. — Вземаме две жени. Трябва да мислим за тяхната безопасност.
— Бих ли могъл да изпратя писмо до жена си и до приятелите в Икитос? — кратко попита Томек. — Трябва да им съобщим защо ще закъснеем.
— Значи, решавате да отидете при племето субео? — обади се Никсън.
— Това като че ли е най-разумният изход — отговори Томек.
— И аз съм на същото мнение — присъедини се Уилсън. — Моля, пригответе писмото, а аз ще се заема с изпращането му до Икитос. Ако господин Никсън няма нищо против, аз ще ви заведа при племето субео. Познавам Хабоку и може би по-лесно ще го уговоря.
— Благодаря, тъкмо исках да ви помоля за това — отговори Никсън. — Във ваше отсъствие аз ще надзиравам работата в лагерите.
— Кога можем да потеглим? — попита капитан Новицки.
— Трябва ми половин ден, за да въведа господин Никсън в състоянието на нашите работи, а следобед — на път! — отговори Уилсън. — Това удобно ли е за вас?
— Разбира се — съгласи се Новицки. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Из пътя ще поговорим за това, което се е случило край Укаяли по време на първата експедиция до Варгас — добави Томек.
Веднага след вечерята Томек и Новицки написаха подробно писмо до приятелите си, след което заслужено се оттеглиха да починат.
В зори лагерът на събирачите на каучук се огласи от врява. Томек и Новицки веднага скочиха от постелята и излязоха от бараката. Уилсън и няколко въоръжени капангаши се въртяха сред индианците. Въоръжени с мачети88, серингейрошите приготвяха тенекиените съдове и кратуните, в които се стичаше от дърветата каучуковият сок. Един подир друг те тръгваха из гората
