— Вероятно — съгласи се Язон. — Само дето е напъно безсмислено да нападаме инкасаторите. Съгласно устава им те не встъпват в преговори с никого, а при най-слаба проява на агресия автоматически бягат в хиперпространството, откъдето чрез хиперпространствената връзка веднага викат полицията. Полицейските кораби мигновено ще ни запеленговат и ще ни прехванат. Общо взето, вместо да вземем пари, ще се наложи да влезем в бой. Толкова ли горите да се сблъскате с професионалисти и да рискувате да бъдете арестувани от властите на местната звездна система заради някакви си въшливи четири или пет милиарда? На такива бараки солидни суми не се превозват, така че е почти сигурно, че сумата е дори по- малка.
Морган мълчеше загадъчно усмихнат. Тъповатият д’Олоне се мъчеше да проумее какво ли е замислил капитанът му. Язон реши да се възползва от паузата и добави още един аргумент:
— Струва ми се, че се прибираме с нелоша плячка. Може би е по-добре да играем на сигурно?
Той специално наблегна на «ние», подчертавайки единството на интересите. Морган обаче вече не го чуваше.
— Не — отговори уверено капитанът. — Всеки, който се спре и се задоволи с постигнатото, в крайна сметка винаги губи всичко. А флибустиерите никога не са се плашели от трудностите. Ти наистина много ни помогна, Язон. Нима сега старият Морган няма да възползва от късмета си? Казваш, че не встъпвали в преговори ли? А как ще реагира инкасаторският шеф на сигнала SOS?
Язон никога не бе работил като инкасатор и дори не можеше да си представи какво е записано в устава им по този повод, но той добре знаеше друго: професионалната солидарност на астропилотите често се вземаше връх над служебния дълг.
— Не знам — отвърна честно той.
— Е, — заключи Морган, — тъкмо случай да разберем.
Разстоянието между корабите в този момент тъкмо достигна онази дистанция, когато радиопреговорите ставаха необходими, ако всеки кораб възнамеряваше да продължава с предишния си курс, а да се удрят челно засега нямаха намерение.
Морган натисна бутона за външна тревога, тоест изпрати в пространството познатия на всички сигнал SOS. И едновременно с това оповести екипажа си за триминутна готовност за бой, във всеки един от двата варианта, тоест предложи едновременно да се подготвят и за отбрана и за нападение.
Мислите на Язон се заплетоха в неразплетимо кълбо. Той все се мъчеше да извлече главното, но все не успяваше, и просто запита Морган:
— Какво ще правиш?
— Каня се само да прибера парите — ухили се Морган, без да дава подробности. — Не се каня да убивам никого. Само парите, Язон.
Ставаше още по-неразбираемо. В този момент пристигна отговора от инкасаторския кораб:
— Съобщете ни кой е с вас. Каква помощ ви е необходима?
— В резултат на бандитско нападение и взрив отказаха маршовите ни двигатели и генератора за хиперпространствен преход — безсрамно лъжеше Морган. — Ремонтът е възможен, но всички останали членове на екипажа са тежко ранени. Пратете на помощ поне един човек.
— Човек не можем да пратим — безцеремонно, без всякакви обяснения ги отрязаха от инкасаторския кораб. — Изпращаме транспортен робот.
— Благодаря ви — продължи съвсем наглият Морган. — Но роботът трябва да е универсален с ремонтни, медицински, навигационни и всички останали функции. Разбирате ли ме?
— Разбираме. Точно такъв робот ви изпращаме в момента.
— Чудесно — прошепна Морган. — Без универсалния си робот те не могат да продължат полета си. Прекалено скъпа играчка е. И въпреки всичко, Мисон… чуваш ли ме, Мисон?
— Да, капитане — отзова се главният флибустиерски конструктор-изобретател.
— Приготви се за техническа атака по схемата номер двайсет и седем. Ако люкът отворят люка от нашата страна, веднага започваме операцията. Помни, принципът ни е да използваме всеки открил се шанс.
Люкът обаче се отвори от противоположната страна. Не бяха чак толкова глупави тия инкасатори. Солидарността си беше солидарност, но инструкциите си спазваха строго.
На пристигналия на борда на Конкистадор робот беше дадена възможност да докладва на господарите си за нормалното посрещане от страна на съответните автомати, а по-нататък работата пое техническият гений Мисон. Морган не счете за необходимо да запознава Язон и Мета с подробностите на операцията, но им обрисува идеята в най-общ вид: роботът прмерно за половин час ще бъде напълно препрограмиран, натъпкан с всевъзможно технологично оръжие, след което ще доложи за изпълнената работа и и ще се върне при господарите си вече в качеството на диверсант, коварен вражески агент. Разбира се, този не съвсем оригинален номер вероятно щеше да бъде разгадан от инкасаторите, но целият въпрос беше на кой етап щеше да стане това. Троянският кон на флибустиерите нямаше да чака нощта, той щеше да започне да действа мигновено, още щом се отвореше вътрешният шлюз, така че проблясъкът у инкасаторите трябваше да се случи доста преди този момент, защото дори и едносекундно закъснение ставаше фатално.
Морган така и се изрази за робота: «троянски кон», и Язон още веднъж потрепера от ерудицията на този мерзавец. Хората от съвременността, които да помнят най-древните земни легенди, се брояха на пръсти. Дори и не всички те бяха учени или политици.
— Как точно ще действа на инкасаторския кораб препрограмираният робот? — предпазливо запита Язон.
— А това ще го видиш сам — лукаво отвърна Морган. — Искаш всичко на тепсийка ли? А сега, момчета, всички, освен Мисон и групата му, могат да запалят по цигара — съобщи той в микрофона за вътрешно оповестяване и добави тихо, вече след като изключи връзката: — А ти, Язон, вече можеш да считаш работата си за изпълнена. Двамата с Мета свършихте всичко, което се искаше от вас днес.
Язон стоеше неподвижен и трескаво мислеше дали двамата с Мета ще успеят да застрелят всички, които се втурнат в рубката, ако убиеха Морган и д’Олоне, ще успеят ли да предупредят инкасаторите за капана, а след това с тяхна помощ да разоръжат пиратите, ще успеят ли да предадат SOS на общогалактическата честота или да влязат във връзка със Специалния Корпус, преди Мисон да им отреже захранването. Едва ли, все някъде нещо нямаше да го доизкусурят, а някъде и щяха да претърпят пълен неуспех; няьмаше да постигнат нищо, освен няколко безсмислени убийства, а едно нещо със сигурност нямаше да успеят: да отърват кожите, защото стотина флибустери бяха наистина страшно много. А освен това у дома и стените помагат. Главното преимущество обаче на пиратите беше непомерната жажда за кръв и удивителното умение да не щадят не само враговете, но и самите себе си.
Очевидно ходът на мислите у Мета беше почти същият, и беше стигнала до същите изводи. Само че за разлика от Язон тя се отнасяше към всичко далеч по-хладнокръвно, и сега беше по пирянски спокойна. Язон с огромно усилие изтръгна някакво подобие на усмивка върху лицето си.
— Дай ми пурата си, Хенри. Да видим дали е наистина толкова добра, колкото я изкарваш.
— Моля — протегна му я Морган.
Минутите се точеха като в кошмарен сън. Разговорите не вървяха. Пурата беше много силна и горчива. Дори и присъединилият се към тях веселяк Хук не успя да разведри атмосферата. Само дето гадният пушек в кабината се сгъсти още повече. Мета се мусеше недоволно и размахваше с отвращение длан пред лицето си.
Накрая Мисон доложи готовност. Морган даде разрешение и роботът бавно потегли обратно към кораба си. Изображението се движеше по екрана и Язон изпитваше много странно чувство при мисълта, че този пепеляво-сив благороден корпус — едно от висшите достижения на човешкия разум, своего рода символ на дружеска взаиомопомощ — само за някакви си тридесетина минути е превърнат в адска машина.
След това роботът се скри зад крупното тяло на кораба-инкасатор и известно време нищо не се случваше. Накрая се раздаде условният сигнал — няколко тона от бодър марш, и целият екипаж на «Конкистадор» изрева разбиращо като един човек. Ревът много наподобяваше дружния вопъл на възторг, издаван от стадо побеснели маймуни.
— На абордаж! — изрева Морган в усилвателя на вътрешното оповестяване, заглушавайки за момент
