радостния вой.
Стиковането на двата кораба протече идеално, сякаш ги бяха събирали на един стапел за съвместни полети. По всяка вероятност «троянският робот» не само че беше изключил блокиращата, отбранителната и хиперпреходната автоматика на инкасаторския кораб, но и сега управляваше всички останали в изправност системи. Шлюзовете се оказаха даже не двойни, а тройни (иначе за какво щеше да служи тройната броня?), и се отвориха леко и бързо, все едно, че бяха собствените. А пиратите нахлуха в образувания проход не като професионални диверсанти, редуващи мълниеносни удари с укривания, пробиващи си път с огън, а като тълпа млади поклонници на концерт на авангардна рок-звезда — през глава, блъскайки се един друг и надаващи ликуващи крясъци.
Командата от инкасатори през цялото това време се държеше повече от странно. Явно препрограмираният робот бе поработил не само върху техниката. Здравите и тренирани мъже, но без абсолютно никакво оръжие, се мятаха по отсеците и коридорите, ту отчаяно нахвърляйки се с каквото им попадне върху въоръжения до зъби противник, ту разсипвайки се отчаяно в опит да се скрие като правило в най-неподходящите места. И едните и другите опити завършваха по еднакъв начин: цялата команда на кораба беше прекарана под ножа. Флибустиерите предпочитаха да не стрелят, а да секат наляво и надясно с кривите си саби. Те изпадаха в екстаз и заедно с кръвоточащата плът сечаха пластмасовите мебели, посудата, тънките преградни стени и касите на вратите, понякога остриетата попадаха на метал и тогава избликваха снопове рижи искри. Понякога сабите разсичаха електрически проводници, и тогава летяха синкави искри, а светлината често гаснеше, но много бързо отново се възстановяваше; включваше се или аварийното осветление или прожектора на записващата камера.
Язон не взе участие в щурма на инкасаторския кораб, не го бяха поканили, както и Мета. Имаше достатъчно бойци, а реакцията на новаците при гледката на клането можеше да се окаже непредсказуема. Самият Морган също не се засили да си качва адреналина заедно с д’Олоне и Хук, втурнали се строго по плана, а остана в капитанската рубка и наблюдаваше кървавата баня на големия екран. Репортажът се водеше едновременно с три камери, и Морган, също като врял и кипял режисьор превкючваше транслацията от едната на другата камера, като с ъгъла на окото следеше целия развой на три малки екранчета в ъгъла на монитора. Общо взето, целият този кървав видеомонтаж се правеше само заради двамата зрители, освен ако не се окажеше, разбира се, че се прави запис и Морган впоследствие не търгуваше с подобни развлекателни филми. Язон и за миг не би се удивил, ако и наистина се окажеше така. Хрониката на убийства на живо, още повече заснета професионално, не би оставила равнодушни милиони зрители във всяка историческа епоха в цялата обитаема Вселена. Наистина, съществуваше риск подобни репортажи да попаднат в ръцете на правоохранителните структури, проявяващи законен интерес към авторите на такива екстравагантни продукции. Изглежда обаче, Хенри Морган отдавна бе махнал с ръка на всякакви страхове и не даваше пет пари за нищо и никого, пък за Специалния корпус дори и не си струваше да се говори…
О, тъмни звезди! Какво ли царуваше в главата му в такива минути? Та нали Морган го бе излъгал по най-циничен начин, че няма намерение да убива никого. Не е ли крайно време да си разчисти сметките с него? Нима може да се преговаря с такъв човек за каквото и да било? Сякаш и моментът беше подходящ, всички бяха избягали на чуждия кораб, само да затвори шлюзовете, да даде команда за разкачане и край: остават очи в очи с безумния Хенри. Но дали беше така? Разбира се, че не. Ето, зад отворената врата в коридора се разтъпкват сякаш преднамерено нехайно двама главорези, а и кошмарният Мисон, злият технически гений, навярно сега сържи деликатните си пръсти върху всички мислими бутони. Нищо нямаше да стане. И сега няма да стане. Спокойно, Язон.
— Хареса ли ти? — запита Морган.
Язон предпочете да премълчи, докато Мета отвърна с каменно лице:
— Нормално. Само дето е много мръсно.
— В какъв смисъл? — реши да уточни Морган.
— В прекия — каза тя.
— Аааа — проточи флибустиерът, — е, това не е толкова важно. Все едно, после всичко ще изгори. А момчетата ми са много чистоплътни: върнат ли се, първата им работа е да си вземат душа.
— И това не е лошо — проговори Мета все така безизразно.
«Браво, момичето ми! — одобри Язон наум. — Нито една излишна емоция. Нито устните треперят, нито пистолетът скача в ръката й. Или това е вече онова състояние, което психолозите наричат запределно притъпяване, та нали още малко само и аз самият ще почна да отговарям на всички въпроси с тих и безцветен глас.»
Язон реши да побърза докато още гласът му не е изневерил:
— Защо ни излъга, Хенри?
— Не защо, а поради какво — поправи го Морган. — За да се държите по-спокойно. Най-добре е да се привиква постепенно към всичко на този свят. Особено към смъртта. А на хората, които вероятно никога през живота си още не са убивали себеподобни, не е толкова лесно да свикнат с мисълта за абсолютната необходимост и целесъобразност на този процес. Или не съм прав?
Първа избухна в гръмък смях Мета. Морган не очакваше такава реакция и дори не успя да намери думи да отговори. После озадачено се обърна към Язон:
— Прости, друже, но да не я е хванала истерията?
И в този момент Язон също не се сдържа и се разсмя бурно. Двамата пирати, охраняващи вратата, влязоха любопитни да разберат какво толкова смешно е намерила публиката в протичащото на екрана, стояха дълго вторачени в екрана, но така и нищо не разбраха.
Клането вече бе приключило напълно. Екипажът на инкасаторския кораб не се бе оказал от многобройните, пасежери по принцип не вземаха. Парите флибустиерите откриха бързо, които се оказаха изненадващо много, поне на пръв поглед. Последното зарадва всички участници, които потни, измацани в сажди и кръв плъзваха по кораба захилени щастливо, но въпреки това не се виждаше нищо, заради което човек да се превива от смях.
— Марш оттук! — изкомандва мрачно Морган и двамата стражи мигновено изчезнаха от рубката.
Язон най-сетне се успокои и произнесе:
— Ах, Хенри, Хенри! Все пак съм по-възрастен от теб. С няколко години в повече, с няколко светове и с поне стотина много сложни проблеми, които лично съм разрешил. Ако има нещо, в което да си ме изпреварил, това ще е само в труповете, които си оставил зад гърба си. Тук ще ми е много трудно да се състезавам с теб. Повярвай ми обаче: и аз съм убивал, и то немалко. Добре знам как се прави. Само че извинявай, но процесът никога не ми е доставял удоволствие. Навярно, в това е голямата разлика между нас.
— Навярно — замислено повтори Морган. — А няма ли да ни попречи този незначителен нюанс да станем приятели?
— Нима някога е ставало дума за приятелство, Хенри? Доколкото си спомням, до този момент сме обсъждали изключително само сътрудничеството между нас. И ми се струва, че толкова тънки разлики във възгледите никога не са пречели на съвместния бизнес.
— Красиви думи, динАлт!
— А аз всичко се старая да изпипвам красиво.
В отговор на тази бодлива реплика Морган само сведе поглед, признавайки поражението си в словесния дуел, а после изненадващо се обърна към Мета:
— Напълно ли споделяш мнението на мъжа си?
— Не. — Метя се препъна в тази кратка дума, но упорито повтори още веднъж: — Не. Тоест да. Не съвсем. Не мога да получавам удоволствие от безсмислени убийства. Никога не мога да го проумея каква е ползата от тях. Но умея с радост да мъстя на враговете. А не на случайно изпречили ми се хора.
— Всички хора са врагове — изръмжа Морган, но след миг сам се прекъсна: — Добре, момчета, всеки да си остане с мнението.
В този момент в капитанската рубка се втурна едноокият Хауърд с контешката си черна превръзка през лицето си. Второто му око засега беше цяло и сияйно. Хауърд беше накосъм да се пръсне от желанието да сподели нещо изключително важно, но според разбиранията му прекъсването на капитана беше повече от грях.
