Силвър бе преминал от нападения на товарни и пътнически кораби към сериозни спражения с военни кораби. А великият Франсис Дрейк [3] ни учеше да не се боим от никого и от нищо, да не признаваме никакви авторитети, освен флибустиерските. Учеше ни още на най- строга дисциплина и умението да различаваме къде е необходимо да си позаваме един друг ръка, а къде е необходим здравия дух на съревнование между другари. Учеше да не жалим никого, защото жалостта разхлабва. И да не обичаме никого, защото човек може да обича само Бог, парите и властта. Всичко останало също разхлабва, особено любовта към хората. Хората въобще са недостойни за прекалено силни чувства. Те просто биват нужни и ненужни.
Беше особено забавно да се наблюдава как Морган се увлича от собствената си риторика. Той започна да вещае с такъв патос, сякаш пред него се намираше претъпкан площад, или като минимум зала, препълнена с фанатични последователи на това параноично учение. От една страна беше забавно. А от друга — между плешките на Язон пробяга неприятен студ. Прииска му се да върне разговора в нормалното му русло. Издебна още първата едва доловима пауза и се вмъкна:
— Хенри, а аз нужен човек ли съм?
— Но разбира се, че си нужен — ентусиазирано откликна Морган. Уверен съм, че и самият Дрейк би го забелязал още от пръв поглед. А за него аз бях най-добрият му ученик. Така че когато той загина, аз веднага станах първият човек и на Ямайка, и в целия флибустиерски космос.
— Разбирам — каза Язон. — Интересна история. Дори донякъде поучителна. Жаждата ви за власт, смелостта и силата ви, упоритостта, целеустремеността, умението да се сражавате — всичко това е достойно за уважение, Хенри. Но аз въпреки всичко не мога да разбера, защо убивате тези, които са подчертано по-слаби, които не са въоръжени и изобщо беззащитни?
— Хубав въпрос! — зарадва се Морган по любимия си начин. — А защо например ти пиеш алкохол и пушиш цигари? Нали уж не е хубаво? А? Но пък колко е приятно!
— А, това ли било… — Язон дори се обърка за малко от толкова неочаквания отговор.
— Именно, именно! Разбери накрая, Велики Играчо и Велики Романтико — ето ти още едно прозвище! Престани да си затваряш очите пред една от най-елементарните истини: убийството доставя удоволствие. Може да не е така при всички хора, но почти при всички. Така е от памтивека, през всичките хилядолетия, във всички светове. Защо иначе се е проливала толкова много човешка кръв? Преобладаващият процент хора никога не правят нищо, което им е неприятно. И винаги са убивали с удоволствие. Разбери, Язон, убийството — това е най-висшето удоволствие. Много по-висше от пиянството, преяждането и разврата, сравнимо само с насладата, която носят властта и славата. И точно така, както на децата са недостъпни радостите на алкохолната забрава или плътската любов, така и на вас, глупавите, не ви е достъпна радостта от причиняване на болка и наслаждението от красивото убийство.
Параноята очевидно напредваше, и Язон, който се опасяваше от неадекватна реакция от своя страна, смени темата, като попита Морган дали няма да се намери нещо за пиене, тъкмо са си дошли на думата.
— Но разбира се! — откликна охотно Морган. — Чувал съм, че си падаш по уискито. Моля, и уиски ще ти намерим. Или си решил, че ей сега ще ти налея чаша димяща кръв?
«Виж ти, проклетникът, дори и чувството си за хумор не губи — стрелна се в съзнанието на Язон. — Такива маниакални идеи в комбинация с чувство за хумор — такова нещо не се среща всеки ден!» Това само усили тревогата му: пред него седеше не обикновен злодей, а демонично чудовище!
А уискито се оказа чудесно.
— Е, как е? Както казва нашият приятел Гроншик от Радом, боклуци не държим, така ли е? — самодоволно проговори Морган. — За твое здраве, нужний ни човече Язон.
— Благодаря ти. — Само това успя да изтръгне в отговор, защото да пие за здравето на флибустиера в този момент дори и от вежливост не му се щеше.
— Знам какво си мислиш, Язон. — Морган остави чашата върху пулта за управление и рязко се извъртя срещу събеседника си. — Ти си решил, че аз съм луд. Не само това, ами и съм събрал около себе си същите такива откачалки. И следователно, нас трябва не да ни побеждавате, а да ни лекувате. Да свикате един консилиум от психиатри от цялата Галактика, а после да почнете да поливате цялата Ямайка с някакви суперсъвременни лайна, които още само помиришеш, и те превръщат от вълк в кротко агънце. Познах ли?
— Не.
— Добре де, Язон. Не е необходимо да ни лекувате. Още повече ти не си лекар, а просто играч. Благороден мошеник, който прехвърча от планетка на планетка и ощастливява една, а други прави нещастни. Ние се занимаваме примерно със същото. Само че в много по-големи мащаби и по-откровено, защото се чувстваме истински свободни. Свободни от всичките ви предразсъдъции глупави закони. Ще го разбереш, Язон. Може би, не веднага. Но ще разбереш колко е сладка свобода. Пълната свобода. Ето единственото ново нещо в това, което ти говоря. Колкото за убийствата… Идеите ми са стари колкото самата Вселена. Не претендирам за авторство. И ще ти повторя още веднъж: почти на всички хора им се нрави да убиват. Особено на силните от мира сего. Разбираш кого имам предвид. Властителите на планетите, заместниците им, върховните съдии, шефовете на многобройни междузвездни и общогалактически организации, тайни и открити — цялата тая мръсна паплач, която си е въобразила, че има правото да решава за другите.
Те също обичат да убиват. Най-много от всички на света, но — тайно. Те няма да си признаят тая страст никому, защото се срамуват от нея, и това е отвратително! А аз съм открит човек. Това, което е естествено, не е срамно. Дълбоко съм убеден в това. Не притежавам онова, което вие наричате съвест, и честно ви казвам на всички: убийството — това е радост. Убивайте, приятели мои, щом ви допада! Убивайте, докато не са убили вас. Ето, това е всичко. Усещаш ли колко е красиво и просто всичко това? Бъдещето е на страната на флибустиерите.
Страхът вече си беше отишъл. Дори нещо повече — не беше интересно. Та нали от произнесената смъртна присъда изпадаш в ужас само веднъж. А ако някой съдия-маразматик го потрети, осъдеинят може дори да се прозине. Нещо подобно стана и с Язон.
— Добре, можеш да считаш, че си ме убедил — примирително произнесе той, връщайки се към първоначалната си роля на човек без принципи, готов да работи за който и да е, стига само да плащат добре.
Не се прозина, но пък много спокойно си плисна още отлежало уиски в чашата.
— Е, така няма да стане Язон. — Морган не взе насериозно думите му. — Ще считам, че съм успял да те убедя, когато със собствените си очи видя как със собствените си ръце съсичаш двама-трима за нищо негодни човечета.
Язон не успя да му отговори, защото вратата изведнъж се отвори сякаш от удар, и в рубката се изтърси познатият вече Джо Монбар, само че сега без чувала пари на рамо, а само със зачервената си мутра и дивия поглед на мътните си синкави очи.
— Какво се е случило? — строго запита Морган.
Монбар само хлъцна от ужас при вида на Язон.
— Той вече е тук!
— Кой? — не разбра Морган.
— Вашият любезен динАлт. А между другото, това може и да е за добро. Нека всички слушат. Така ще свършим по-бързо.
— Какво ти става, Джо? За какво говориш? Да не си пиян? — Морган не положи усилие да скрие страха си.
— Не съм пиян, сър. Трезв съм като стъкло. Да съм глътнал половин пинта ром, най-много три четвърти. Изслушайте ме сър. Сега я видях. Тя е вещица.
— Монбар — произнесе строго капитанът, — ако не излезеш сам от рубката, ще извикам момчетата, за да изхвърлят оттук.
— Почакайте, сър Хенри, почакайте! Изслушайте ме спокойно. Ще се постарая да говоря подред. Помните ли какво ни предсказваше старецът Сус?
Морган потръпна при споменаването на легендарното име, но не каза нищо.
— Разбира се, че помните — продължи Монбар. — Старецът Сус казваше, че флибустиерската ни
