империя ще почне да се разпада от момента, в който на планетата ни попадне чужденец от дълбините на Вселената. Чужденец, който ще говори мъдри приказки, а ще го придружава млада вещица с очи с цвета на барнардско злато. Така че ето ви го чужденецът с умните приказки — Язон динАлт. И с него — младата вещица.
— Мета? — удиви се Морган, който до този момент само слушаше внимателно.
— Не е Мета, сър, а това, прости Господи, неизвестно девойче от космическата яхта. Зърнах я преди малко в преходния сектор. Връщаха я в каютата й от доктор Монтобан. И очите й са зелени, също като изумруди на слънце. Страшни очи, сър. Само ме стрелна с тях и бях на косъм да се представя на небесата. Точно ви казвам, вещица. Пък двамата заедно на кораба ни — това е нашата присъда, сър, смъртната ни присъда. Повярвайте ми, сър Хенри!
Няколко секунди в рубката царуваше гробна тишина. Само някакъв уред на командното табло тихичко тракаше.
— Глупости — отсече Морган след малко.
Монбар беше на косъм да се разреве и занарежда като жена с тъничък гласец:
— Сър, ако сега не заповядате да убият този проклет чужденец, аз сам ще го свърша, без да излизам от рубката. В името на спасението на всички флибустиери, сър! В името на Господа нашия Исус!
И той започна да измъква сабята си от ножницата. При това напълно сериозно както се стори на Исус. Секундите се заточиха бавно. Разбира се, Язон беше наясно, че ще успее да застреля или поне да разоръжи пирата, но трябваше да прецени и последиците на такава постъпка. Не беше ли по-добре да се опита да избегне удара, да се хвърли към вратата, ето я къде е, съвсем близо, полуотворена, и да си плюе на петите? Нека да изглежда малко смешно, малко срамно, но пък после главатарят на флибустиерите ще го разбере…
Съдбата обаче в лицето на Морган се разпореди по друг начин.
— Иди се наспи, Монбар! — Резкият вик накара замаяния Джо да забави за някаква част от секундата удара си.
— Бягай, Язон! Бягай веднага! — последва почти мигновено втора команда.
Не беше необходимо да го повтаря два пъти.
С един скок Язон се озова до вратата, дръпна я към себе си и в този миг не толкова видя, колкото усети някакво движение в коридора от лявата си страна. Ето какво означаваше многогодишната пирянска школа!
Той направи лъжливо движение с лявата си ръка и в същия миг във въздуха изсвистя смъртоносната мълния на сабя, той се изви на милиметър надясно и стреля почти слепешката. Но попадна в главата. Ех, сега нямаше да разберат кой е бил този пишман убиец! Вторият куршум получи вторият, който в паниката реши да не сече със сабята, а да стреля с лявата ръка. Но за беда не беше левичар, а и освен това се забави секунда, боейки се да не засегне капитана.
И тук настъпи звездният час на Язон. Споходи такова актьорско вдъхновение, че се извърна към Морган широко захилен и запита:
— Е, как се справих?
Морган дори и не загря какво точно имаше предвид Язон, но той добави:
— Тия човечета наистина бяха негодни за нищо!
Морган вяло се усмихна.
Премиерният блясък на финалната сцена беше силно затъмнен от рухналия на колене по средата на рубката Монбар. Пияният пират блъскаше чело о пода и тихичко Стенеше.
— Това твои хора ли бяха, свиня такава? — изрева Морган.
— Да — простена с едва доловим глас Монбар и продължи интелектуалното си занятие.
Морган пристъпи по-близо, взе лявата ръка на Джо, нави му ръкава и се вгледа отблизо в сгъвката на лакътя му. После с отвращение отблъсна безволния крайник, върна се на пулта и като удари един от клавишите зарева в микрофона:
— Мисон! Ти ли си давал пак лекарство на Монбар?
— Господи, Хенри, какво ти става? — раздаде се изплашеният глас на Мисон.
— А защо е изпаднал тук при мен в истерика? Значи, доктор Монтобан има пръст!
— И докторът няма нищо общо — застъпи се Мисон за лекаря. — Нали ти сам разреши днес Джо да се покаже на светло, и той си е купил стока от радомците. Както обикновено, сър…
— Проклятие! — изръмжа Морган и изключи връзката.
После си наля пълна чаша уиски и я поднесе на изведнъж притихналия Монбар. Той вдигна блуждаещ поглед и обърна чашата. Ако обаче капитанът се бе надявал по този начин да свести Джо, беше се излъгал. Монбар мигновено рухна на пода, захърка и повече не подаде никакви признаци на живот.
— Язон — проговори Морган с глас, в който можеха да се доловят дори виновати нотки. — Можех да отрежа главата на тоя нещастен наркоман, но повярвай ми, той е отличен боец и изобщо ми е много необходим. Не му се сърди. Просто не беше на себе си. А ти си юнак! Истински юнак!
— Спокойно — откликна Язон. — Какво друго ми оставаше да направя. А за твоя психар… Аз, разбира се, с удоволствие бих му отделил главата от раменете. Но щом казваш, че е необходим… Какво да направя, Хенри? И аз съм, разбираш ли, човек с принципи.
Морган го изгледа някак странно. Може би у флибустиерите така не беше прието да се говори, но углавните престъпници на Касилия много обичаха този израз: «човек с принципи» означаваше, че въпросната личност е от техния кръг.
— Да тръгвам тогава? — погледна го въпросително Язон. — Нали ще ги почистят и без мен? Искам да кажа автоматичните чистачи?
Морган дори и не отговори, а само кимна.
В коридора мобилният му телефон-гривна изведнъж нададе сигнала за вътрешна връзка.
— Момичето дойде на себе си! Чуваш ли ме? — радостно закрещя Мета. — Успяхме да я излекуваме. Тя проговори. Чуваш ли ме, Язон? Къде си? Веднага идвай!
— Чувам те — отвърна той с безжизнен глас. — Мога ли да ти задам един въпрос, скъпа?
— Веднага ли? Нали идваш при мен?
— Идвам — съгласи се той. — Моля те, отговори ми, искам да знам: наистина ли умееш да убиваш враговете си с удоволствие?
— Какви глупости ме питаш, и то по радиото? Какво ти става, Язон? Да не си изкукуригал?
— Почти — съгласи се той с нея, — но ще ми отговориш ли все пак?
— Разбира се, че мога. Щом така ти се иска. Да, убивам враговете си с удоволствие. Това е нормално, Язон.
— Това е нормално — повтори той като ехо. И добави: И въпреки всичко, обичам те, Мета.
Само не си спомняше дали проговори думите преди или малко след като изключи микрофона.
Глава единадесета
Момичето дойде напълно на себе си едва на следващия ден. А три дни след това «Конкистадор» вече се приближаваше към орбитата на Ямайка в обкиновеното пространство. И тези три последни денонощия се оказаха учудващо трудни за Язон и Мета, макар и по някое време да бяха решили, че вече са оставили зад гърба си основните си тревоги. Обаче «Язон, победителят на всички заговорници» беше доста съмнителна титла. Пък и авторитетът, който си бе извоювал пред Морган, не представляваше нещо постоянно. Дошлото на себе си момиче пък съвсем не можеше да мине под параграфа «Подаръци».
Психологическият шок се бе оказал непосилен за нея. На първо време мълчеше като риба, без да реагира на никакви лекарства и процедури. Язон по едно време дори започна да съжалява за стореното: ей така да вземе и да си обеси на врата един абсолютно безпомощен човек. Ами ако смъртният ужас бе зачеркнал всичко от паметта, чак до най-ранните детски кпомени и най-прости думи на интерланг? В такъв случай пораженията бяха необратими. А имаше и такова опасение.
