За щастие обаче, в крайна сметка съвременните препарати, макар и постепенно, но все пак възстановиха мозъчната дейност на момичето. А може би това неистовото желание на двама души бе вдъхнало нови сили в нещастницата. Така или иначе, чудото стана, и сега Язон и Мета вече знаеха много. Името на рижата непозната беше Доли Сейн. След два месеца беше петнадесетият й рожден ден, така че Язон на практика не беше сгрешил. Все още бодрият и здрав дядо на име Клаус Гирдас беше собственик на една от най-големите междупланетни фармацевтични фирми с център на Зунбар, а загиналите жени представляваха съпругата му, дъщеря му и по-възрастната му сестра. Едното от момчетата беше брат на Доли, а другото — братовчед. Баща й Роналд Сейн не беше полетял с тях на това увлекателно пътешесетвие само защото на Зунбар го бяха задържали спешни дела.
И те бяха полетели цялото семейство на звездно пътешествие на собствения си комфортен кораб. Подобни самотни пътешествия от край време бяха на мода сред богатите семейства, а пътуването без придружаващи кораби и дори без лична охрана се считаше за особен шик, нещо като екзотическа романтика във века на всеобща скука и безопасност. А Зунбар се славеше в цялата Галактика като много благополучна и осигурена във всяко едно отношение планета. Само дето повече от суровият тамошен климат не радваше никого. И заможните зунбарци винаги прекарваха отпуските си в топлите светове. Този път семейство Гирдас планирало да приключи пътешествието си на Клианда или на Таормин. Те дори не били си избрали къде точно да полетят, така че никой не знаел нито къде да ги чака, нито пък, понятно, къде да ги търси. А на родната Зунбар татенцето едва ли щеше да почне да се безпокои преди да изтече времето на пътешествието. Не пращали съобщения? — Ами значи много добре си прекарват времето, щом не им остава и минутка свободна да драснат два реда. Роналд Сейн щеше да усети, че нещо не е наред едва след месец. Той работеше в процъфтяващата фирма на дядо Клаус, тоест своя тъст. И излизаше, че на практика работохолизмът го бе спасил от сигурна смърт, като по този начин дори бе станал фактически наследник на всичките милиарди на Гирдас. Само дето бе останал без семейство.
Всичко това им бе разказано от осиротялата Доли, която се надяваше да чуе в отговор поне нещичко за перспективите си за броени минути научи далеч повече, отколкото би й се искало, преживя на практика втори шок. Поради душевната си простота тя дори и не си беше представяла, че се грижат за здравето й на борда на кораба същите онези убийци, заклали майка й, братята й, леля й Даяна и любимия дядо. Разбира се, Язон и Мета не можеха дълго да скриват от момичето истинското си положение на пиратския кораб. На задаваните директно момичешки въпроси им се налагаше да отговарят почти честно; те само се мъчеха да я въвеждат в нещата постепенно, за да не допуснат едва дошлата на себе си внучка (или сега вече дъщеря?) на милиардер отново да заболее тежко или да не направи глупости поради присъщия на възрастта й максимализм.
Разбира се, Доли най-много на света мечтаеше да се върне на Зунбар при баща си. А пътят към изпълнението на мечтата й минаваше, разбира се, не през разстрела на Морган в собствената му кабина, съпроводен от театрално-истеричния вопъл: «Умри, мръсник!» Да убедят младата Доли в тази очевидна истина не се оказа много просто, но Язон в крайна сметка се справи с поставената задача. По-нататък ставаше още по-сложно. Налагаше се да й обяснят с чия именно помощ ще почнат спасението. Набързо измислената басня за това, как на най-близката планета Язон ще замени своята част от плячката за правото да телепортира Доли на родната й планета изглеждаше съвсем неправдопобна дори на петнадесетгодишно момиче, която не си беше блъскала главата с тежки книги. Язон обаче не можеше да й предложи нищо друго на този етап. Та нали до пристигането им на Ямайка собствените му планове щяха да бъдат пълна мъгла.
— Ти си замислил една изключително сложна многоходова комбинация, мислиш се за супершпионина на цялата Вселена, и възнамеряваш едва ли не с голите си ръца да победиш цяла планета… и точно в този момент вземаш под закрила някакво изпаднало момиче! — му беше изтърсила веднъж Мета с цялата си пирянска прямота и прагматичност. — Дето му викат, на гол тумбак чифте пищови.
Язон не бе успял да й отговори, макар и думите й да му бяха причинили болка. Да каже, че в такива случаи така трябва да постъпва всеки порядъчен човек? Пълна глупост. Да каже, че му е дожаляло за Доли? Съвсем очевидно, следователно, безсмислено. И поради това също неистина.
Та нали Мета и тя по своему жалеше момичето. През изминалите дни тя не по-малко от Язон се бе привързала към Доли и се отнасяше към нея почти като към дъщеря. Само че новият набор шансове да се измъкнат на свобода от пиратския плен ставаше пренебрежимо слаб. И това беше толкова очевидно, че имаше моменти, в които ръцете направо се отпускаха от отчаяние.
Язон се стараеше да не се съгласява с Мета и й обясняваше, едновременно убеждавайки себе си, че ако не бяха проявили смелост, ако не бяха защитили пред Морган правото си на поне една благородна постъпка, то още преди пристигането на Ямайка щяха да се превърнат в завършени нищожества и хладнокръвни убийци.
— Това пък откъде дойде? — агресивно реагира Мета.
— Ами оттам, че още на следващия ден щяхме да станем свидетели на междуособно клане, в което би победил по-скоро проклетият д’Олоне. Шансът е винаги на страната на изненадата и в този случай Морган щеше да остане без глава. А след като д’Олоне заемеше мястото му, щеше веднага да посегне към теб. И тогава…
— И тогава какво? — запита предизвикателно Мета.
— Или смърт, или безчестие. А с Морган поне човек може да се договори.
— А ако при тази междуособица бяхме победили ние? — Мета както винаги в подобни ситуаци направи съвсем неординарно предположение.
Язон мисли върху него точно три секунди.
— Връщам се към онова, с което започнах. В резултат на тази славна победа щяхме да се превърнем в завършени нищожества, възглавявайки останките от бандитската шайка. А въпросът с освобождението от плен би отпаднла от само себе си.
— Не е особено убедително — промърмори Мета.
Не беше за чудене, че не бе успял да убеди и себе си.
Всичко това беше, разбира се, теория, да не кажем демагогия, и опит за самоизмама.
В действителност Язон през цялото време го мъчеше загадка: какво го беше подтикнало към може би най-безумната постъпка в живота му? Стремеж да измоли прошка за греховете си пред Бог, в когото никога не бе вярвал? Желанието да се изтъкне пред любимата Мета, която по определение не можеше да оцени това? И едното, и другото бяха пълни глупости. В такъв случай, причината за всичко беше внезапно обзелото го чувство към това нещастно момиче, и тогава ревността на Мета не беше без основание? Или е обикновената пробудила се човешка съвест? Топло, топло… но не е това.
Имаше и още нещо. Проблеснало като комета по нощен небосклон и потънало обратно в глъбините на съзнанието. Странното усещане, нахлуло внезапно, когато опияненият от кръвта Франсуа д’Олоне влачеше рижото момиче на борда на ораба. В онзи момент Доли още можеше да върви сама. Тя се движеше като сомнамбул, като механическа кукла, на която всеки момент щеше да се развие докрай тласкащата я напред пружина. Но ярките изумрудени очи гледаха съвсем осъзнато Язон. Да, този момент не можеше да го забрави! В мозъка му все едно бе лумнал пожар. Сякаш цялата му телекинетическа енергия (или както и да я наричаха), неподвластна и на самия него, изведнъж се разбушува. И той почувства с остротата, достъпна единствено на екстрасенс, че нещо го свързва с това момиче, че няма право да я изоставя. Пламъкът беше могъщ, но краткотраен. Нищо не бе успял да разбере.
Впоследствие Язон неведнъж се бе опитвал да се промъкне в съзнанието на момичето. Та нали тази тайна беше невъзможно да се види или чуе — а само да се усети с неведомото му шесто чувство. И той се опитваше, както тогава в казиното, концентрирайки се върху безчувствените кубчета на заровете. Но нищо не се получаваше. Емоциите, както обикновено, той четеше безпогрешно, но само дотам. Нещо дълбоко и много важно, спотаено в тази млада главица, оставаше недостъпно за него. Дори и когато тя проговори, когато разказа за себе си всичко, което пазеше паметта й. Дори и когато двамата с Мета, доверявайки й се донякъде, й обясниха, че възнамеряват да работят за флибустиерите, но за собствени цели, че възнамеряват да отстояват и занапред специалния си статус и на кораба, и на планетата Ямайка, и поради тази причина никога нямаше да я изоставят.
Психологическият контакт, установил се помежду им, беше идеален, а виж, най-главният,
