отговори честно. Поговори с него. Капеланите, също както и всички буканиери, знае за Стареца Сус. А сега… На масата!
В огромната празнично украсена зала всичко се бе смесило. Чаши, подноси, двещи, мъже, жени, блюда, бутилки, пияни, трезви, господари, слуги, виталиери, флибустиери, сребро, злато… Очите се замрежваха… Да се изгуби човек сред тази обстановка беше повече от лесно. Но да намериш нужния ти в момента човек… Точно за това си и мечтаеше Язон, но отначало (след като се бе убедил, че Морган се е отдалечил достатъчно) прошепна:
— Доли, Доли, какво стана? Казвай по-бързо!
— Мислите му се четат много трудно. Страшно трудно — някак много като възрастен човек му отговори момичето с изтерзан глас. — Някой ги блокира.
— А може би той самият го прави? — предположи Язон.
— Не знам. Повече ми прилича на вмешателство отвън.
— Това е много важна информация! И въпреки това, Доли, той знае ли къде се намира Старецът Сус, и кой е той? Знае ли той какво е това аукснис жверис?
— Да — отвърна Доли почти уверено. — Но той наистина не може да ни го каже. Просто не може. Много е трудно да се четат мислите му, тежки са, хлъзгави, съвършено чужди нему, тоест, не са негови собствени мисли.
— Извини ме миличко, не знаех, че ще ти е толкова трудно.
— Няма значение, работата ни е такава — отговори тя съвсем като възращстен.
— И последно… — Язон я погледна с виновати очи. — Какъв беше тоя странен съвет?
— Не той ви даде съвета. Това го направи някой друг вътре в него, и затова ми се струва, че съветът е добър. Морган сега не си спомня какво именно е казал. Но след някое време ще си спомни… Така че побързайте, сър…
Не беше необходимо да произнася последните думи.
— Доли, който и да те попита къде съм, даже и Мета, казвай им, че съм някъде наблизо. Разбра ли?
Момичето кимна и се втурна в тълпата веселящи се граждани на Ямайка, търсейки с очи Робс. А той вече бързаше насреща й.
Глава шестнадесета
Капеланът на храма Рождество Богородично, който се намираше на Горделския склон, крайчеше покрай олтара и поставяше свещи. Когато Язон пристъпеи под свода на централния неф и крачките му шумно се отразиха и най-далечните ъгълчета на помещението, свещеникът се огледа без да бърза и каза:
— Малко сте подранили, сине мой, аз още не съм дооформил документа, а имам правото да го попълвам само в присъствието на държавен служител. Впрочем, всеки момент чакам пратеника на сър Хенри Морган, той просто ще постави големия гербов печат и ще завери регистрацията на брака ви.
— Много ми е приятно отче, но аз съм дошъл не само за брачното ни свидетелство… О — прекъсна той сам себе си, като видя бланката и неволно я взе в ръката си. — Какъв е този странен материал?
— Официалните църковни документи традиционно се пишат върху пергамент, изготвен от свинска кожа.
— Свинска? — не скри недоверието си Язон. — И толкова тънка. Дали не е човешка, отче?
— Не, сине мой. На човешка кожа и с човешка кръв се пишат само клетвите на флибустиерите при встъпване във «височайшето им общество».
Последните две думи бяха произнесени с явно пренебрежение, така че Язон разбра, че е крайно време да зададе главните въпроси.
— Отче, дошъл съм да ви питам за някои важни неща.
— Пита, сине мой, днес имаш право на това.
— Вие нали сте буканиер, отче? Кои са тези буканиери? Защо не говорят за себе си?
— Да поседнем, сине мой, и аз ще ти разкажа.
Те седнаха и капеланът изведнъж му предложи да запалят, преминавайки на ти:
— Искаш ли цигара?
— Та това не е ли богомерзко занятие?
Тази толкова елементарна истина за правилата в християнската църква беше известна дори и на безбожника Язон.
— Престани, на тази планета отдавна са се разбъркали всички представи за богомерзки занятия.
И капеланът извади изпод зеленото си расо пачка цигари. Нима бяха «Антарес»? Наистина бяха «Антарес». Случайно съвпадение? Или започваше някаква дяволщина?
Запушиха. Свещеникът и енориашът, седнали в храма на първия ред, пред централното разпятие и олтара.
— И така слушай — започна капеланът. — Буканиерите са предвестници на флибустиерите. Нашите предци са най-древните пирати по тези краища на Вселената. Ние сме били много диво племе на планетата Тортуга. Всичко, което ти разказвам сега, се е случило дълго преди да се родя, но при буканиерите е прието да говорим «вие», за каквото и поколение да става дума. И така, ние сме били диви в смисъл на битова култура. Живеели сме в горите, плътно покриващи планетата, хранели сме се с ягоди, плодове и животни, които сме ловували. Местата, където сме разфасовали телата на убитите животни, киснали и сушили кожите, рязали и шлифовали броните на дивите зверове, още от древни времена са се наричали у нас букани, оттук и родовото ни име. А на Тортуга се въдели абсолютно уникални — бързоногите питахи. Това тайнствено животно ни позволявало да не губим паметта си. Специалната — родовата памет.
Наистина, за хилядите години откъснатост от останалите цивилизации спомените ни са станали много избирателни. Ние не сме успели да съхраним в главите си почти никакви сведения за техниката, но затова пък отлично сме възпроизвеждали старите земни езици, подробно сме преразказвали древната история, декламирали сме наизуст свещените книги на различни религии. Научили сме се да правим от кожите на питахите тънки листове, подобно на хартия, а от корите на дърветата гри — плътни обложки. Страниците на книгите си сме слепвали по краищата със смолата на храста тюн, и сме писали с птичи пера, пълнейки ги с тъмен сок от дърветата жу. През вековете сме съставили огромна библиотека, възраждайки културата на старата Земя. А сами сме продължавали да преживяваме чрез лова, бране на плодове и корени и риболов.
И ето че веднъж на Тортуга долетели хора с огромни кораби. Ние сме поискали да им покажем книгите си, да се сдружим, да си сътрудничим, искали сме да видим и други светове в замяна на знанията ни, срещу ползването на природните ни богатства. Но хората, коите наричали себе си качъри, нямали дори и намерение да говорят с нас. Те веднага почнали да стрелят питахите от многостволните си оръжия и да товарят телата им на корабите си. След това идвали още няколко пъти и в крайна сметка избили всички питахи, до една. Впрочем, не, последния кораб натъпкали с живи зверове, това го почним точно.
Ето така се получило, че нямали сме какво да ядем. Полудели сме от глад. И когато новите кораби се спуснали върху планетата, ние толкова сме се осмелили, че сме решили да нападнем един от тях. Най- незащитения. Ние жестоко сме ги избили, всички, оказали се във вътрешността на кораба. Но тези качъри не са били ловци, по-скоро изследователи, те дори не умеели да стрелят като хората. А екипажите на другите кораби, които наблюдавали сцената, дори не се опитали да отвоюват завладения от нас трофей. Вмъкнали се в летящите си съдове и в ужас напуснали Тортега. Завинаги.
А ние сме се заклели да намерим всички качъри и да им отмъстим истински. Ние тогава сме считали за качъри всички хора, които идвали при нас от небето. И тогава сами сме се устремили нагоре. Ние сме се научили да управляваме кораба, нали не напразно толкова много векове от поколение в поколени са се предавали умението да се чете и много знания от древните книги. Нашата доблестна команда излязла в
