— Да, току-що го извикаха по някаква спешна работа.
— И как само успях да отгатна? — удиви се сам на себе си Язон. — Трябва да предупредим шефа, че отиваме в църквата за свидетелството. А през това време ще духнем, но така, че нищо да не заподозре.
— Всички заедно и веднага няма да стане — коментира Мета.
— Защо пък да не може?
— Защото Робс участва в един театрален рицарски турнир, а Доли вика за него, и те за нищо на света няма да се съгласят да напуснат преди края на този потресаващ спектакъл.
— Лошо — изрече Язон.
После се замисли, представяюки си пътя от Горделския склон към морското пристанище и се смири.
— Добре, ще ги вземем на връщане. Между другото, не се чудиш на издръжливостта на нашата младеж? Вече втора нощ карат на крак, такова напрежение е, а имат още сили да се веселят!
Мета само повдигна рамене.
— Е, Доли, май поспа в колата, а Робс… Отдавна съм забелязала, че местните пирати са много здрави и тренирани хора. А ти как караш?
— Спя на крака, ако трябва да съм честен — призна си той. — Страхувам се обаче, че още дълго няма да ни позволяват да му дремнем дори и за час. Давай, по-бързо.
Мета нямаше и представа за какво става въпрос, но се досещаше, че не му беше времето да го обсипва с въпроси. Когато съпругът й е толкова уверен и напорист, това означаваше, че има точен план за действие. Да, тя изведнъж се улови, че мисли за Язон точно като за мъж. А съгласно традициите на много планети, жените трябва да се покоряват на мъжете си. Самата непривичност на това «трябва» носеше някаква особена прелест за Мета.
Морган си седеше в креслото зад огромната маса и разговаряше едновременно по мобилния си телефон и два масивни апарата за далечна връзка от двете си страни. Язон и Мета го наблюдаваха няколко секунди, поразявайки се на способностите на главатаря на флибустиерите, а после все пак се извиниха и съобщиха за заминаването си.
Морган нямаше възражения. Той разбираше всичко, той беше радостен, че ги вижда в този прекрасен ден, той им желаеше всичко добро и… това беше всичко. Пукотът на числата, паролите, отривистите разпореждания отново продължи.
В машината Язон предаде накратко на Мета за откровенията на капелана и догадката си. Мета реагира спокойно. Нали затова беше и пирянка. Самият Язон изведнъж страшно се изнерви.
— Напразно ги оставихме там — каза той. — Не трябваше.
— Какво толкова се тормозиш? — не го разбра Мета. — Само вземаме свидетелството и веднага се връщаме.
— Те даже не са си взели мобилните телефони — не спираше Язон. — Ще ни се наложи да се качваме в двореца. А ако в храма са ни подслушвали, след по-малко от тридесет минути ще хукнат по петите ни.
— Ще се справим — заяви уверено Мета.
Храмът се показа иззад ъгъла. Сега да се връщат в двореца без да са се отбили при отеца, щеше да е повече от нелепо.
И те се отбиха.
Свидетелството лежеше на амвона (или както се наричаше издигнатото място), подписано и запечатано със синия гербов печат. А капеланът лежеше редом сред огромна локва кръв, без глава. Впрочем, главата му я съзряха още в следващата секунда. Убийците я бяха набили върху разпятието и по цялото тяло на Иисус се стичаше яркочервена още топла кръв.
«Трябва да се върнеш за свидетелството, важно е» — му беше казал капеланът само няколко минути преди смъртта си. Кое беше толкова важно? Да дойде или да вземе свидетелството? Може би и едното и другото. Пистолетите отдавна бяха изскочили в дланите. Двамата бавно се въртяха, застанали с гръб един към друг, готови всеки миг да поразят всяка подвижна цел във всяка точка в храма. Но църквата беше безлюдна.
— Изчезваме — прошепна Язон, сграбчвайки пергаментовия документ с лявата си ръка.
И те се устремиха към изхода тичайки на зиг-заг. Около воатюра също нямаше никой. А до двореца вече ги чакаха. Три специални машини на СП, в които по-скоро седяха сътрудници от СС, им бяха преградили пътя.
— Ще си пробиваме ли път? — обърна се Язон към Мета.
— Че как иначе — отвърна тя.
— Тогава вземи ей това — и той й протегна пушката, стреляща с гранати или ракети, с които взривяваха бронираните автомобили по време на приватирския метеж, и я посъветва: Отваряй прозорчето или вратата, както ти е удобно. И аз бих пострелял с удоволствие, но трябва да управлявам.
След като взривиха един автомобил, те заобиколиха блокадата по тротоара и веднага след това разбраха, че само да напуснат автомобила си беше чисто безумие.
Оставаше единствената възможност: да се откъснат от преследвачите си и да се устремят към пристанището. А какво ставаше с Доли и Робс? Какво пък, Доли умееше да чете мисли. «Не е просто момиче, ще се отърве» уговаряше сам себе си Язон.
Покрай главната врата, откъдето беше най-близо до празничната зала, Язон натисна спирачките, помоли Мета да поддържа огъня с максимална интензивност, съсредоточи се и с всичката сила, на която беше способен, и изпрати телепатически призив нагоре и напред: «Доли! Бягайте и се скрийте! Доли!…» Три пъти повтори посланието си. Всеки следващ път беше все по-напрегнато, и когато почувства, че главата му вече не е неговата, тоест рискуваше да изгуби самоконтрол, той натисна педала на газта до дъно и автомобилът им се втурна по вече добре изучените улици и пресечки, разхвърляйки кофи за отпадъци, изкъртвайки ъглите на стари, олющени домове, преминаваха през стари дървени сараи като през хартия, като понякога прегазваха нещо… или някого? Може би бяха кучета, или хора, — нямаше значение. Нима това бяха хора? Пирати, нищожества, по-злобни дори и от пирянските твари…
Разбира се, при такова препускане стрелбата през отворена врата ставаше невъзможна. Затова Мета отдавна вече беше изкъртила задното стъкло на воатюра и сега от куршумите на флибустиерите ги защитаваше единствено собственият й ураганен огън с две ръце. С дясната ръка стреляше с пирянския пистолет, а с лявата изстрелваше чудовищните бронебойни гранати от флибустиерската пушка. Зарядите и на двете почти бяха привършване когато Мета установи, че повече няма в кого да стреля.
Бяха успели да се откъснат от преследвачите. А до пристанището оставаха само два квартала.
Всеки матрос от залива на Кралград знаеше какво представлява остров Еспаньола. И то прекалено добре. И никой не искаше дори и да чуе да ги закара дотам, за никакви пари. Но какви ти пари! И най- примамливите обещания не бъхя в състояние да заставят нито рибарите, нито превозвачите да преодолеят вековните си страхове.
— Ккаво говорите, сър, там е страшно! Никой нормален човек няма и да помисли да стъпи там.
Язон обаче нямаше и секунда свободна да изучава буканиерския и виталиерския епос, който пазеше страховити предания за безразсъдни глави, решили се да посетят зловещия остров. Още минута и всичко щеше да е свършено. Така че тонът на разговора с четвъртия кретен претърпя коренна промяна. Наложи се да му обяснят, че на зловещия остров той ще умре в най-добрия случай след два часа, а тук, на съвсем безобидния бряг, само след две секунди. Аргументът подейства, но зад щурвала матросчето стоеше единствено само благодарение на желязната хватка на Мета. С лявата ръка затискаше устата на нещастника, а с дясната, в която беше пистолетът, разбира се, доблестната пирянка неуморно и много нагледно демонстрираше на матроса какво ще го сполети, ако се окаже, че са попаднали на друго място, а не на острова.
С времето им провървя. То беше удивително тихо, в него даже отчетливо се отразяваха трите ямайски луни и множество звезди, ярки и пъстри.
Пристигнаха на мястото, където се бяха запътили. Над пристана дори светеше призрачна фосфоресцираща в зелено табела «Остров Еспаньола». Но още преди носът на островърхата шхуна да се забие в мокрия пясък прозвуча сигналът за повикване.
