— Аз ще разговарям — обяви Язон.
Никой не му оспори правото. Мета беше прекалено заета, тя продължаваше да контролира действията на матроса, а самият мореплавател не да говори, ами и дишаше с огромни усилия.
— Пусни го, Мета — съжали се над него Язон, — вече пристигнахме. Ако това е риболовното началство, може да им докладва обстановката и да се прибира.
— Ами ние? — удиви се Мета. — Да не плуваме обратно чак до пристанището?
— О, сигурен съм че ще има доста желаещи да ни върнат.
Язон удари клавиша на устройството за връзка и произнесе с шеговито-бодър глас:
— Доброволният помощник-капитан на крилата шхуна 06-13 слуша!
Това обаче съвсем не беше риболовното началство. По-скоро обратното. Тоест самият Хенри Морган.
— Язон динАлт! Нито крачка повече! — изрева флибустиерският главатар. — Момичето е в ръцете ми. Момчето — също. Сега при вас ще доплава наш патрулен катер, и вие и двамата се връщате в града. В противен случай този глупчо Робс моментално увисва с главата надолу, а пък любимата ти Доо-ли… Ох, Доли, Доли! Тя ще умира бавно и страшно. Тук до мен една нетърпелива компания направо ми насини хълбоците от нетърпение да се позабавлява с нея. Покойният д’Олоне не беше единственият любител на такива млади госпожици! Какво, не чух добре? Каза ли нещо, Язон? Повтори ми по-силно, че не чух.
Язон нищо не беше произнасял, той просто стоеше и чакаше… А Морган изпадаше в нирвана от монолога си.
— Знам, знам, че не ми вярваш. Мислиш, че само блъфирам, нали? Така, чуй едно гласче.
В слушалките се вряза сърцераздирателният глас на Доли.
— Язон, мили Язон, сър, не ни оставяйте, това са страшни хора… те са готови на всичко, не искам! …
— Спокойно, Доли, всичко ще е наред. Сега се връщаме. Предай апарата на Морган, моля те.
— Е, Язон?
— Какво «е»? Радвам се да те чуя, Хенри. Аз умея да губя. Или ти си мислеше, че аз съм галеник на съдбата и пълен неврастеник? Не забравяй: умея да губя. Не пипай момичето. Чакаме кораба ви. И ще ти изпълним условията. Но ако ти ни измамиш, Хенри… Ох, не ти завиждам тогава.
В отговор в слушалките се разнесе задружният рев на флибустиерското веселие, които сериозно вярваха, че парашутът им ще се отвори.
А Мета сякаш дори и не чуваше преговорите. Матроса отдавна го беше освободила. Той седеше на пода и разтриваше шията си с две ръце… самата пирянка напрегнато се взираше в тъмнината зад борда. Нещо неясно се мержелееше на брега.
Накрая и Язон успя да зърне слабия, едва лазличим зеленикав ореол. Той веднага се досети, кой е това, и хрипливо помоли:
— Пусни пистолета, Мета. Това е свой.
Човекът с фосфоресциращата зеленикава дреха, също толкова призрачен, колкото табелата над пристана, само преди секунда беше на петдесетина метра от кораба, и ето леко и безшумно прескача на борда на шхуната, с решителни крачки се приближава до пулта за управление и накрая хваща закрепения на стойката микрофон.
— Морган, привет! Язон динАлт е мой гост. Той дойде при мен. Така че ти, Хенри, можеш да не се безпокоиш. Катерът, който идва насам, смело връщай обратно да докара Доли и Робс на Еспаньола. Хей, Морган! Не чувам отговор. Какво, не ме ли позна?
След няколкосекундно мълчание се разнесе сподавеният, сякаш нежив глас на Морган:
— Познах те, Старец Сус.
Глава седемнадесета
Кърк излезе от президентския си дом, както понякога на шега наричаха зданието на Главното управление по координацията, и с два точни изстрела пръсна налитащите му шипокрили. Той успя да отбележи, че крилатите твари летяха някак си особено лениво, сякаш без охота. А освен тях, така лесно унищожени, наоколо нямаше нито едно враждебно същество, нито в синьото безоблачно небе, нито в яркозелените гъсти храсталаци, заобикалящи малката ливада. Впрочем, управлението специално го бяха разположили сред джунглите, далеч от града и пристанището.
Бручо вървеше след него.
— Можеше и да не ги гърмиш — произнесе недоволно той.
— Това пък защо? — запита намръщено Кърк.
Бручо, най-старият биолог, беше комай единственият, комуто Кърк можеше да прости толкова нетактична забележка.
— Това бяха шипокрили, отделили се от утринното ято, те не представляваха заплаха за нас. Помниш ли, Арчи вчера много грамотно ми докладва? Точно за тия птици ставаше дума. Как зависи прагът им на агресивност в третата фаза на периодическите миграции…
— Това не ме интересува, Бручо — прекъсна го Кърк. — И въобще, не ти ли се струва, че всички сякаш сме се побъркали? Язон и Мета потънаха нейде от месец. А ние вместо да ги търсим или да се заемем с някаква важна работа, се каним да ходим по научни конференции! Тфу! И всичко това само защото млад чуждопланетен сополанко ни подава фитили!
— Не си справедлив към него, Кърк — възрази му Бручо. — Той много добре ни помага. А днес съвсем не си в настроение.
— Днес! — изсумтя Кърк. — Аз вече от два месеца не съм бил дори и един час в настроение. Проклет да съм, ако почна да анализирам в какъв шипокрил да стрелям и в какъв не! Ами че аз вече съм на косъм да почна да стрелям и по дървета, ако в най-близко време не се захванем с нещо наистина важно. И то става дума за мен, Бручо! Забележи. И си помисли, на колко сме години с теб двамата, и какво им е на младежта да седят с кръстосани ръце. Ами че те скоро тук ще разпердушинят цялата планета, ако ние само седим със скръстени ръце и чакаме Язон. Толкова ли не можем да се захванем с някаква нова сериозна операция и без него?
— Може — произнесе спокойно Бручо. — Мисля си, че точно в този момент толкова любимият ти млад сополанко от Юктис ще ни подхвърли някаква идея.
Едва сега Кърк застави себе си да прибере пистолета си в кобура и да извика по радиостанцията Стан.
— Успя ли да се свържеш с Бервик?
— Да, но информация нова няма. Откакто са изгубили Язон на Дархан, нямат нищо ново.
— Чудя се, за какво му беше притрябвало да се мъкне на тоя дяволски Дархан — продължаваше да ръмжи Кърк, но вече поуспокоен. — И проклет да е тоя Специален корпус, който вече цял месец и още не може да открие човек в Галактиката. Лентяи, идиоти! Бручо, ще летим ли някъде или ще стърчим тук до края на света?
Отговори му пронизителният сигнал на линията за аварийни повиквания. За такива цели специално подбираха особено дразнещи високи звуци, способни да пробудят човек и от мъртвешки сън. Кърк мигновено натисна бутона на апарата за планетарна връзка, закачен към дрехата му.
— Какво се е случило? — изръмжа той, изпълнен от радостно предчувствие, като едва не добави на глас: «Е, най-после!»
— Случи се — отвърна Гриф, дежурният диспечер на космодрума. — На околопланетна орбита легна доста голям транспортен кораб от междузвезден клас, който не издава никакви сигнали и не отговаря на запитванията ни. Какво са разпорежданията, Кърк?
— Налага се да встъпим в пряк контакт. Аз ще се заема с това. Чакайте ме след няколко минути и подгответе добър лек кръстосвач от ранга на «Темучин», с който отлетя Мета.
— Имаме такъв вариант — отрапортува Гриф. — Друго?
