Денят настъпи. Остров Еспаньола изглеждаше мирно, уютно, даже красиво, само че съвършено необитаемо местенце. През нощта само им се беше сторило, че има пристан. Нямаше никакъв пристан, само най-обикновено заливче, пясъчна ивица и по-нататък — крайбрежни скали. Над всичко това висеше само някакъв надпис, проектиран във въздуха по някакъв не съвсем ясен начин. Разбира се, лазерните проектори трябва да бяха някъде наблизо, само дето ги бяха скрили много умело. Както се оказа обаче, не съвсем оригинално.
Те се изкачиха по една тясна пътека, приближиха една отвесна скала, и… Всичко беше като в детска приказка. Дори някак си пошло. Нима не можеше да измислят нещо по-оригинално, по-завързано, след като разполагатха с такива възможности?
Огромните каменни плочи се разтвориха, образувайки проход в гигантската пещера. Вътрешното пространство на мрачното помещение беше осветен по такъв начин, сякаш единственият източник на оптически лъчи беше златният звездолет застанал в центъра на пещерат, като паметник на самия себе си. Язон вече беше достатъчно започнат с междузвездните кораби от този клас, за да е наясно, че покритието на корпусите им в нормално състояние не излъчва нищо, а точно обратното: поглъща и отразява. А и естественото положение на звездолета «Виторог», или «Окроткави», беше не така, а хоризонтално, ако трябваше да го използват по предназначение, разбира се.
Общо взето, бяха попаднали не на стартова площадка, а в още един храм, където слабообразовани хора се кланяха на поредния «жверис», а Старецът Сус беше не пилот на звездолета, а просто свещенослужител, в интелектуално отношение не съвсем надминаващ паството си. Само дето двете половини не искаха да се слепват: един не дотам интелигентен капелан, пълен невежа в устройството на междузвезданата техника, и в същото време — безсмъртен, представител на друга раса. Това, че Сус беше безсмъртен, не предизвикваше никакви съмнения.
Язон се усети, че след като окончателно бе загубил всякакво уважение към бившия митичен персонаж, за първи път се обърна към него само като «Сус» и реши вежливо да го попита:
— Кажете, нали можем да ви наричаме просто «Сус»?
— Както искате. Виждам, че не сте вчерашни. Пиратите, например, на които им се е случвало да попадат тук, веднага падаха на колене пред светинята.
— Ние обаче не сме пирати — отвърна невъзмутимо Язон. — А и това не е светиня. Това е обикновен, тоест не съвсем обикновен, разбира се, но все пак междузвезден кораб. Точно на такъв между другото, пък и се продължават да летят родителите ми. Знаеш ли имената им, Сус?
Сус леко наклони глава и някак странно изгледа Язон. Той явно нямаше намерение да отговаря на никакви въпроси. Засега поне.
— Ето какво, друже мой — проговори най-сетне той. — Разговорът ни може да се получи дълъг, а времето ни е ограничено. Затова нека отнабало да ти разкажа всичко необходимо, а после, ако успея, ще ти отговоря на въпросите.
Язон нямаше възражения. Та нали той самият в този момент много трудно си представяше кое трябваше да счита за главно, а кое — второстепенно. Мета още повече нямаше претенции за званието «най-добър аналитик».
— Преди много хиляди години, — започна Старецът Сус, — боговете ми довериха тази светиня и ми заповядаха да се грижа за нея.
— Боговете? — не се сдържа Язон.
Много му се искаше да уточни за кого все пак става въпрос.
— Помолих те да не ме прекъсваш. Да, боговете! Ще ги наречем така за по-кратко. Бих могъл да използвам и думата «безсмъртни», но това не отговаря на нещата. Аз самият съм безсмъртен, вие — също. А те бяха богове. Минаваха години, векове се изнизваха, аз пазех светинята, защото знаех, че ще настане ден и час, когато ще потрябва. Моят аукснис жверис и аз пътешествахме по разни планети, не през космоса, а чрез метода на мигновеното преместване. През рванавра. Като правило, аукснис жверис ми даваше сигнал кога да стартираме, аз влизах вътре, а след като излезех навън, се оказвах далеч-далеч от мястото, където бях само преди минути.
Язон му доскуча. Разказваха му за хиперпреходите, както на ученик на урок по физика. Ами, на учениците разказват по далеч по-интересен и занимателен начин. И по-добре. А тук това най-много напомня на четенето на канонически текстове на дошлите в храма. По-добре да беше обяснил откъде се вземат рванаврите. Ама май и това не знае, съвсем невеж е, горкият.
— Много пъти се случваше, че губех представа за преместванията, за планетите, забравих, как се наричаше родният ми свят, загубих представа за целта на живота. Но помних, че аукснис жверис е светиня. Ходех сред различни народи и проповядвах вяра в светинята. И тогава за пръв път ме нарекоха Стареца. По-късно съчетанието на думите Старецат Сус сякаш стана неразделно собствено име. На всички езици, които владеех. И ето, че веднъж си спомних от коя планета съм. В паметта ми проблесна като искрица името й — Тюнис. Това вече беше много. Беше знак. И аз реших, че трябва да си спомня всичко. Но как? Вътре в аукснис жверис се намираше един компютър, и аз се опитах да намеря там всичката нужна информация, да разбера кой съм аз и защо живея. Очевидно обаче боговете ме бяха наказали за нещо — всички тези сведения бяха надеждно блокирани.
И тогава аз реших, че ще ги надхитря. Успях да открия някакво мъгляво указание за една древна тайна: освен компютрите, съществуват още и книги. На всички планети, където ми стъпеше кракът, аз вече търсех древни фолианти. И веднъж щастието ми се усмихна.
Планетата се казваше Тортуга. Там живееха едни много зли хора, на които огромните им знания не им помагаха да стават по-добри. Може би, тогава за пръв път разбрах, че знанията нямат нищо общо с доброто и злото. Исках да ги избавя от злото, но боговете подсказаха, че отначало трябва да избавя тези хора от книгите. И аз им предложих да разменим стотина тома от колекцията им срещу много голяма сума пари. Защото аз вече знаех, откъде да взема тези пари.
В книгите прочетох, че моята светиня в действителност представлява уникален междузвезден кораб, който струва огромни пари. Но за да мога да получа тези пари, на мен ми се предлагаше да си продам душата на дявола. Дълго си блъсках главата над смисъла на тази фраза и накрая разбрах, че в моя случай това означаваше да си доверя светинята на най-страшния човек, когото някога съм познавал, на злия гений инженер Мисон.
«Най-после някаква ценна информация, помисли Язон. Колко дълго и мудно си разказва историята тоя млад старец! И ще ми разказва, че времето му, виждате ли, било ограничено!»
— … той единствен беше способен да управлява златния звездолет. А тогава Пиер Мисон живееше на Ямайка. Обитателите на Тортуга, които наричаха себе си буканиери, натовариха кораба ми с книги. И аз в уречения час (разбира се, никой не го видя) се вмъкнах вътре и веднага напуснах планетата, както винаги, чрез рванавра. А на Ямайка поставих Мисон на лостовете за управление и той почти веднага вдигна светинята във въздуха и я изведе в космоса. Много скоро вече бяхме далеч-далеч, на богомерзката планета Касилия. Заложих аукснис жверис в банката. Дори и не можете да си представите какви пари ми срещу него един Роджър Уейн.
— Дори много добре си представям — позволи си да се вмъкне в монолога Язон. — От порядъка на стотици милиарди кредити.
Сус почтително замълча няколко секунди.
— Прав си, Язон. Но аз тогава се заклех, че ще изкупя златния звездолет, каквото и да ми струва това. И го изкупих, когато Ямайка забогатя достатъчно от дръзките набези и победоносни войни.
— От убийствата на деца — добави Язон, — от грабежите на беззащитни търговски и туристически кораби, от завоюването на слаборазвити планети, с бластери срещу лъкове и стрели… И такива «подвизи» ти наричаш дръзки победи?! — избухна Язон.
— Всичко това са само думи — отвърна невъзмутимо Сус. — Главното е резултатът. А пред мен стоеше задачата да събера на едно място колкото е възможно повече зло. И Ямайка се превърна в център на вселенското зло, който притегляше и притегляше към себе си цялата мръсотия, подлост и ненавист. Само погледни: всички най-жестоки и безпринципни хора са се събрали именно тук. Трябваше да се съберат.
— Изящно допълнение — оцени Язон. — А защо изобщо е необходимо да се събира всичкото зло на едно място?
