използва звездолетът. За връзка с Пир щеше да е достатъчен и някакъв дребен пси-предавател. За съжаление обаче, аз дори не знам, кой ми го е подхвърлил… Ето къде е капанът! Те сигурно са си мислели, че аз веднага ще се опитам да вляза във връзка. Те имат превъзходно устроено подслушване в целия електромагнитен и пси-спектър. Не, не бива да влизаме във връзка — повтори той. — И родната си планета ще разкрием, и себе си ще погубим. Глупаво ще е, особено когато вече сме само на една крачка от победата.
— Какво означава «почти»? — удиви се Робс. — Нима сега вие не сте по-главен и от Морган?
Язон се усмихна на наивния и трогателен въпрос.
— А ето сега ще позвъним на стария Хенри и ще разберем.
«По дяволите всички тия специални апарати» — реши Язон. — «Ще минем с обикновените ръчни мобилни телефони. Знае ли го човек къде е сега?»
Морган обаче се оказа в кабинета си, а гривната си както обикновено, бе оставил на секретарката си.
— Морган? Дайте ми Морган! Бързо! Това е Язон динАлт!
— Привет, Старецо Сус.
— Язон съм.
— Нали това и аз казвам: привет, Старецо Сус, — упорито повтори Хенри с все същия безцветен глас.
И Язон разбра: Морган се боеше, че сега Язон ще завладее подсъзнанието му, както някога беше правил предния Сус, и тогава — край на пиратската му власт. Но Язон не умееше да подчинява чуждата воля на своята и мислено да диктува условията си, а дори и да го можеше, просто не си представяше откъде да го захване.
— Морган, чуваш ли ме? — започна той сурово и мрачно. — Аз не съм такъв, какъвто беше предишният Старец Сус. Аз съм съвсем друг. Нямам намерение да ти бъркам из мозъка, ако ми обещаеш да работиш честно. Та нали ние отдавна се договорихме за съвместни проекти. Нужна ми е главата ти, а не само планетата ти, корабите ти в комплект с главорезите ти. Разбра ли ме, Морган? Така че обещай ми, че няма да ме предадеш, иначе…
— Обещавам — изръмжа Морган, без да му даде дори да се изговори, той дори и не искаше да чуе какво ще стане в противен случай. — Кажи ми, Язон, ясен ли ти е вече планът ни за съвместния ни проект?
— Има си хас! Сега знам всичко до последната подробност. Само да се върна и ще си поговорим. Да, има още нещо. Предай на всички: не искам да нося чуждо име. Нека Стареът Сус си остане Старецът Сус.
— Добре. Връщай се час по-скоро. Чакам те! — Морган действително гореше от нетърпение, но явно се канеше да приключва с разговора.
Възникна странна неловка пауза.
— Ти наистина ли мислиш, — проговори накрая Язон, — че ние можем да се доберем до града на това, което се намира тук пред мен в пещерата?
— А нима не може?
Изглежда, Морган наистина не разбираше. Забавно.
— Не, скъпи, с това ще се заемем по-късно. А сега ни изпрати нещо летящо.
— Не може ли плаващо? — свито помоли Морган. — Народът на Кралград ще разбере по-добре, ако ти пристигнеш по вода.
— Добре, убеди ме. Ще се полюлеем още веднъж по вълните.
Люшкането по вълните този път наистина се оказа приятно. Времето беше отлично, крилатата шхуна много удобна, несъмнено собственост на първия Навигатор. Язон отново изпита онова усещане, че е на почивка, и се запътил на поредната увеселителна разходка по морето.
— Мета, виж колко странно се получава! — реши да сподели той впечатленията си. — По-рано във всички светове обирах всички луфтове, така да се каже. Какво ли само не ни сервираше съдбата: студ, глад, страхотни рани — всеки път съм бил на косъм от смъртта. А сега — направо истински чудеса, летя си от планета на планета, и нито дори една драскотина! Странно!
— Не предизвиквай Бог, както казват тук на Ямайка — отвърна Мета. — Наистина, Язон, не го предизвиквай, че знае ли човек какво може да стане.
И то наистина стана.
Народът на Кралград ги посрещна като царе: с цветя, с музика, с всички полагащи се при такъв случай угощения, със стрелба във въздуха с куршуми, фойерверки и тапи от шампанско в паузите.
Намери се обаче един представител на народа, който бе решил да ги посрещне по друг начин. Никой дори и не бе предполагал, че е възможно такова нещо, и дори вездесъщите сътрудници на СС-1 бяха малко разсеяни при изпълнението на служебните си задължения.
От пристанището през целия град ги караха в открит автомобил. И тъкмо пред самите врати, когато пред тях се показаха облечените в суперофициални тоалети главни флибустиери, началници на служби, висшият елит, най-богатите хора на Ямайка с щастливия и ухилен до уши Хенри Морган в самия център на композицията, ето тогава се и раздаде един специален изстрел. Насочен. Към Язон.
Монбар успя да стреля три пъти.
Първият куршум попадна в гърдите на Язон, и след като излезе успешно откъм гърба, се заби в седалката между Робс и Доли. Втората беше предназначен за Доли, но улучи пак Язон, защото той вече бе успял да реагира и прикри с тялото си момичето, без загуби много от равновесието си и дори успя да изпрати пистолета в ръката си и да стреля в отговор при падането си. Вторият куршум (общо взето, също с точно попадение) остана в тялото му, като едва не закачи сърцето. А третият куршум на Монбар се превърна в свабтарски, защото за разлика от Язон, Мета не пропусна целта и миниатюрният реактивен снаряд се вряза право в окото на пирата.
В същия миг най-острата сабя на Ямайка — знаменитата сабя на Хенри Морган — извистя над раменете на Монбар и пробитата от куршума на Мета глава на пирата се търкулна по каменните плочи на площада.
Жестът беше, разбира се, повече от изящен и красив съгласно флибустиерските закони на естетиката, но съвършено излишен. Забитият в черепа реактивен куршум беше стопроцентова гаранция за смърт. Хенри Морган обаче или имаше доверие единствено само на себе си или пък за него беше от особена важност да убие Монбар точно в този момент.
Защо на кораба не беше толкова бърз? И дори се извини: Монбар, виждате ли, е много необходим човек. Какви тайни би могъл да знае безумният и порочен във всички отношения Монбар? Какво ли се е канил да разкрие на събратята си пирати? Ами ако се окажеше, че точно той е бил човекът, откраднал от Морган и предал чрез капелана на Язон пси-предавателя?
Тези въпроси обаче Язон си ги задаваше вече на много по-късен етап. В този момент съзнанието му го напусна, слънчевият ден и ярките краски на празника потънаха в черна мъгла, а бурната празнична музика и крясъците на тълпата потъна в безмълвието.
Пирянците никога не се разделяха с униварсалните си аптечки. Пък и разбира се, живите тъкани у безсмъртните се справяха далеч по-ефективно с травмите за разлика от тези на обикновените хора. Не на последно място трябваше да се отчете и фактът, че на Ямайка клиниките за оказване на спешна помощ бяха на съвсем съвременно ниво. След едно денонощие Язон дойде на себе си. След още две вече можеше да разговаря нормално, а след още две го прехвърлиха в квартирата.
Мета почти не се отделяше от съпруга си, без да се доверява на когото и да било, нито на лекари, нито на сестри, да не говорим за флибустиерите, които се тълпяха да навестят простреляния си пророк. Всички бяха станали свидетели на раните на този човек, и сега вече нямаше нито един от тях, който да се съмнява в безсмъртието на Язон. Категорично престанаха да го наричат Стареца Сус. Той стана просто Великия Язон. Фрибустиери и буканиери, виталиери и приватири бяха готови да вървят подир него дори и в самия пъкъл, и само чакаха с нетърпение заповедта.
— Никой повече няма да стреля в мен — опитваше се да убеди Мета той. — Пусни ги тия идиоти. Нека паднат в краката на божеството си.
— Гледай си работата! — гневеше се тя. — Никого няма да пусна при теб.
