Скот беше абсолютно прав, точно това искаше да обясни на Морган и Язон, но не успя. И когато куршумите започнаха да се впиват в дънерите на дърветата, пирянците-гоначи мигновено подириха убежище. Те поне добре знаеха къде и как да отстъпват. И все пак един от тях беше ранен. Язон го видя съвсем ясно: Корник мъкнеше някого на гърба си.
— Ура! — завика Морган, който също забеляза удачното попадение, но беше още рано да се радва.
В отговор на стрелбата по хората, а може би просто по план от небето ги атакуваха крилати хищници.
— Птиците също ли са опасни? — за всеки случай попита Морган.
— Птици! — изсумтя Мета, насочвайки дулата на пистолетите си нагоре. — Това са шипокрили.
Язон веднага прецени общата обстановка и веднага заповяда с тон, който не търпеше никакви възражения:
— Морган, отстъпваме! Бързо към корабите! Този път се оказахме лошо подготвени.
На десантните кораби вече бяха схванали какво става. И момчетата им оказаха ценна помощ, особено когато се досетиха да включат анихилиращите огнемети. Големите ята шипокрили особено красиво изгаряха сред облака напалм, който се раздул широко над полето и бавно се спускаше на снега. А тези птички, оказали се по-хитри, още щом се разпръсваха поединично, отново нападаха, но вече в близост до корабите биваха разкъсвани на парчета от продължителните откоси пръскащи се куршуми. Хеконите заедно със зъбатите кобили скоро просто ги отрязаха от пиратите с плътна стена горяща земя. А тези, които бяха имали късмета да се озоват откъм страната на катерите, флибустиерската пехота успя да ги изтреби по време на отстъплението.
Когато най-накрая всички успяха да се приберат вътре, всички в някакво вцепенение слушаха как оцелелите шипокрили яростно стържат илюминаторите от съклостомана, а по дължината на целия корпус бягаха упорити хекони, безсилно забиващи иглите си във всички изпъкнали части на кораба.
След това Морган се хвърли към щурвала, рязко вдигна катера във въздуха и дълго кръжи над гората, търсейки сред останалите долу твари къде има повече събрани накуп. Те обаче се пръскаха и криеха навсякъде, където беше възможно. Известно време заливаха зимната гора от всички видове оръжия, но това беше по-скоро с цел да успокоят обтегнатите си нерви, отколкото да доунищожат неприятеля. От двуногите им врагове нямаше и следа.
Вече на обратния път към «Конкистадор» Морган простодушно запита:
— И така ще бъде по цялата планета?
— Ще бъде още по-лошо, Хенри — утеши го Язон.
— Ама че планета — успя само да изтръгне от себе си Морган.
— Предупреждавах те за това — вдигна рамене Язон. — Може би забравих само да ти кажа второто име на планетата. Пир понякога я наричат Светът на смъртта.
— Хубаво име — откликна със същия монотонен глас Морган.
— А между другото, насочващите обикновено не се забелязват. Тези днес изглежда нарочно са се показали, сигурно са искали да видят по-отблизо с прекалено наглите пришълци.
— Нищо — изръмжа Морган, който бавно идваше на себе си. — ще имаме случай да се позапознаем по-отблизо с тях. Тепърва има да разбират с кого си имат работа. А между другото, не считам, че първото разузнаване с бой мина лошо.
— Колко са ранените общо? — заинтересува се Мета.
— Шестима — отвърна Морган. — но са дребни рани, с изключение само на един.
Мета я засърбя езика да му каже, че и по тази част всичко предстоеше, но като помисли, разбра, че подобна забележка ще е съвсем излишна.
Глава девета
През следващите дни още няколко кавалерийски атаки срещу планетата Пир доведоха до още по- плачевни резултати: дванайсет жертви и повече от тридесет ранени, от тях девет тежко, тоест в обозримото бъдеще можеше повече да не разчитат на тях като дула. Проклетият животински свят, меко казано, не беше пострадал особено, дори може би обратно, беше укрепнал още. Общо взето, ако продължаваха в същия дух, можеше спокойно да се пресметне, че след една година щяха да са се разделили с армията си на тази не съвсем гостоприемна планета, а след това вече можеха да се върнат в горда самота с празни ръце. Морган обаче нямаше намерение да продължава в същия дух. Разбира се, отчаяните му главорези, които освен да рушат всичко по пътя си и да ръфат със зъби жива плът, нищо друго по същество и не умееха. Хенри обаче знаеше и можеше много. Най-главното, знаеше как да направлява тази дива, неистова, неудържима, но подвластна нему сила.
И през първите дни, докато безжалостно губеше от живата си сила, той просто минаваше необходим етап. Изучаваше местността, съставяше си собствена карта на планетата, пресмяташе най-кратките и ефективни маршрути към въжделения Епицентър.
Морган много бързо се убеди, че колкото са по-близо до омагьосаното място, толкова по-яростна е съпротивата на зверовете, и това особено го амбицира. Още повече, че нахалният опит да мине над Епицентъра на бръснещ полет на минималната височина за скок без парашут, да огледа дъното през прозрачните вълни, и дори да се опита да се прицели в някой звяр, за малко не струва живота на самия Навигатор. По катера му беше нанесен удар от абсолютно неизвестно оръжие. Това най-много наподобяваше на внезапно изригване на неголям вулкан, притаил се под плитките води. А и ако се доверяваше на уредите, от гърлото на този вулкан се бе изтръгнал език истинска високотемпературна плазма.
Язон ни най-малко не се удиви на разказа му. Той обясни, че вулканическата активност на Пир е нещо съвсем обичайно. А тъй като местното население управляваше лесно морските твари, нищо не им струваше да прегризат с чуждите зъби тънката кора на океанското дъно и да пуснат на свобода адската енергия на местната магма. Хипотезата беше, разбира се, повече от смела, но така или иначе Морган бе разбрал, че мястото се охранява повече от здраво. Да провежда атака след масирана ракетно-бомбена подготовка едва ли имаше смисъл, та нали Епицентърът, за разлика от всичко останало на планетата, трябваше да се завоюва, да се залавя в «плен», а не да се унищожава.
Няколкото им опита да се промъкнат по вода се оказаха още по-безрезултатни — в близост до Епицентъра водата вече не беше вода, а гигантски рибарски тиган с жива стока: «морски дарове», които бяха забравили да сварят. Гладните дузиноноги, ланмари, китоакули, и каква ли не още мерзост запълваха с телата си цялата акватория, им изглеждаше, че бяха готови да прегризат със зъбите си каквото им подадеш: спектролит, метал, всичко. А за да бъде щастието пълно, в небето кръжаха ята от милите птички, наричани по народному саблеопашати дяволици, или просто саблеопаши. Те също нямаха намерение да чакат за остатъците от храна, смело пикираха върху всяка прясна храна, която съвсем доброволна им бе дошла на крака в тази щедро посолена, но недосварена супа.
Между другото, идеята да нагрее морето в близост до Епицентъра до температурата на кипене се бе сторила не най-лошата. Щеше да се наложи да се бръкнат дълбочко в джобовете, но пък може би струваше да се пробва.
Идеята я оставиха за краен случай, а на първо време при отчаяните опити на флибустиерите да си пробият път по вода беше почнало да им се струва, сякаш пирянските зверове гълтат в движение всички видове снаряди. Взривяващите се куршуми като че ли изобщо не им въздействаха, а просто се разсипваха на десетки по-малки зверове, още по-злобни организми. А от кумулативните гранати се издуваха до гигантски размери и се изпълваха с нови сили. Общо взето, след такива ярки и сочни зрелища (или да не бяха все пак халюцинации?) не всеки пират се решаваше да влезе отново в бой. Така се появиха и първите психически инвалиди.
Щурмовите отряди на флибустиерите атакуваха планетата в най-различни климатични пояси и географски зони, при най-разнообразни метеорологически условия, денем и нощем, със съсредоточени
