високоточни удари и дълги редици жива сила и машини. Резултатите се различаваха, но в крайна сметка бяха все от губещата страна. Бойците обаче получаваха благодарности за доблестната си служба, изкарваха от складовете бъчви с вино и ром, войниците тържествено биваха поздравявани с победите, изобщо, правеше се всичко, за да се поддържа бойния дух. Да, имаше ранени, да, имаше убити, но нали бяха на война, а на войната става всичко — това беше известно и на последния флибустиер.
А освен това всеки флибустиер беше свикнал да вярва сляпо в успеха.
Малко странно изглеждаха хроникьорите, фанатиците на делото си, неизменно кръжащи над всички места на битките, разузнавателните полети и диверсионните акции. Но и с тях почваха бавно да свикват. Особено топло започнаха да се отнасят към тях след случая, когато двама оператора бяха рухнали със снимачния си катер в джунглите, поразени от неизвестно от какво. Флибустиерите им бяха оказали първа помощ на един от кръстосвачите, докато нещастните пострадали «кинаджии» не ги бяха прибрали в лазарета си благодарните им колеги.
Морган лично ги бе изпратил и с удовлетворение се бе убедил, че нито един от тях не носеше оръжие, само камери. А изобщо след първия странен разговор с Язон самата дума «хроникьори» предизвикваше в душата на пирата необяснимо благоговейно чувство. А и какво толкова всъщност необяснимо имаше тук? Нали хроникьорите бяха пратеници на боговете, а значи, почти богове.
През цялото това време Морган щателно обобщаваше цялата информация, която се бе удало да събере. Язон между другото му бе дал възможност да преглежда и заснетия от хроникьорите материал (а какво друго можеше да направи?). И вече наближаваше онзи час, в който главатарят на флибустиерите щеше да хвърли в бой едновременно всичките си сили.
— Веднага щом успея да оценя в пълен обем какво точно съпротивление ще ми оказват — разсъждаваше Морган, — веднага щом съпоставя до най-дребни детайли техните и своите ресурси, ведвага щом пресметна всички възможни последствия, тогава и ще ударя в сто и петдесет места едновременно. Ще наречем тази операция «Големият Щурм».
— Скучно название — подметна Язон.
Морган наклони глава настрани, и се замисли.
— Прав си. Сега ще измисля някакво по-добро. Как, казваш, наричали Пир? Светът на смъртта? Така че операцията ни ще се нарича «Смърт на света на смъртта». Какво ще кажеш, а?
— Малко е продълговато — критически подходи Язон, — някак си не е по военному. Нека просто бъде «Смърт на света».
— Добре, така да е — съгласи се Морган. — А сега слушай. Ще ги ударим едновременно от сто и петдесет места. И тогава номерът ще стане! Такова нападение на широк фронт няма начин да не им отвлече вниманието от главното направление. И тогава специално подготвеният отряд ще тръгне към Епицентъра. Логично, нали?
— По принцип — да. Всичко е логично. А за подробностите — дай да ги обсъдим като наближи денят.
Така и отлагаха този ден, това време «Ч» — времето на големия щурм под страховитото название «Смърт на света». Всички се съмняваха, всички си мислеха: ами ако нещо не сме преценили както трябва?
Язон обаче се терзаеше над съвсем други проблеми.
Всеки път, когато оставаха двамата с Мета насаме, а това в последно време се случваше далеч по- често, те обсъждаха кога и как да си отидат от Морган при своите. Да, сега вече така се изразяваха: да си отидат, а не да избягат. Та нали да го направят на родната си планета беше далеч по-лесно и просто.
Понякога по време на бойните операции те просто качваха на някакъв брониран автомобил и изчезваха в гората или отплаваха на бързоходен глисер в морето под прикритието на смела атака срещу поредното струпване на злобни мутанти. А в действителност Язон и Мета правеха точно обратното: избираха си някое по-закътано местенце — а те най-добре знаеха как се прави това! — и там надълго и нашироко обсъждаха по-нататъшните планове, като привличаха към дискусиите Кърк, Рес, Накса или Арчи. С другарите си се свързваха само по пси-връзката, като бяха сигурни, че тези беседи Морган не беше в състояние да засече.
Някои горещи глави сред пирянците, особено младите, настояваха, разбира се, за незабавното завръщане на Язон и Мета в Отворения град. Те, естествено, нямаха нищо против, но оставаше една малка засечка: докато се намираха във вражеския лагер, можеха горе-долу да регулират флибустиерските действия, във всеки случай да предупреждават своите за последните коварни замисли на окупаторите. А зарежеха ли Хенри Морган, изчезнеха ли от очите му — всичко в миг щеше да се измени. Да, разбира се, двамата щяха да прекратят баланса на острието на бръснача, и вече нямаше да ги заплашва внезапен провал и страшна смърт от сабите на озверелите флибустиери. Затова пък процесът щеше да бъде изоставен на самотек, и кой щеше да е наясно как щеше да завърши цялата история. Пиратите не бяха чак толкова много, но те бяха още по-зли от която и да били пирянска твар. А Морган беше не само зъл, но и изключително умен, или поне извънредно хитър.
Беше решено да продължават да действат в качеството си на шпиони докрай, тоест до началото на самите тези широкомащабни военни действия. А вече под нестихващия канонаден грохот, сред обзетите от пламъци джунгли, пръскащите се в пясък скали и кипнащото море нямаше да е трудно да се изгубят. Морган нямаше и да разбере веднага че двамата просто са си отишли, а не загинали, а когато разбереше, вече нямаше да има никакво значение. Войната щеше да премине в последния си стадий — на откритото противопоставяне на две сили: тази, която щеше да е останала от флибустиерите в този момент, и от другата страна — цялото население на Пир, разумно и неразумно. А какво ли пък щеше да се получи, ако успееха да влязат във временен съюз с животинския свят на Пир? Дори една още по-дръзка мисъл проблесна в главата му: нали именно в такава ситуация такъв временен съюз можеше да се превърне в постоянен? Нима това щеше да се окаже пътят към толково дългоочаквания мир между бившите врагове — човека и природата на Пир?
Веднъж Мета го беше запитала:
— Слушай, видях как ме снимаха днес, и то най-вероятно в едър план. А ми се стори, че не съм излязла по най-добрия начин: забравих и да се среша, и лицето ми цялото беше изцапано, и изобщо, ако трябва да съм честна, не стрелях кой знае колко точно. Така че, ако е възможно, ти помоли хроникьорите си да изрежат този откъс от филма когато започнат да го монтират.
Язон я изгледа със странен поглед и отвърна след продължителна пауза:
— Добре. Когато действително започнат да монтират филма, аз лично ще проконтролирам тези кадри да ги няма.
— Какво искаш да кажеш, че филма изобщо няма да го правят ли? Че никому не е нужен, така ли да те разбирам? — изтълкува тя по своему объркването му.
— Ами не, нужен е, разбира се. Ние после ще си го гледаме често и ще го показваме и на децата. — Язон се справи с внезапната си нерешителност и сега вече говореше бодро и весело. — но преди всичко двамата с теб ще изгледаме всичко, което е заснето, и сами ще изберем най-добрите кадри за приятелите и потомците.
— Стига и ти, нямам време да се занимавам с всякакви глупости — каза Мета.
Разговорът секна от само себе си, а Язон след това дълго размишлява защо не бе рискува да сподели с нея истината. Може би се бе притеснил заради евентуалната й реакция — все пак амазонката му току-що се бе върнала от бой, още не се бе охладила, можеше по инерция и да почне да стреля.
Той й каза истината, но малко по-късно. Изведнъж бе проумял, че така не могат да продължават до безкрай. В края на краищата, каква беше тази тайна? Вярно, беше играч, вярно, имаше си и своите поличби и суеверия. Но Мета му беше най-близкият човек, не можеше да му попречи за каквото и да било, а дори напротив — можеше да му помогне. На останалите — не беше задължително. Но тя трябваше да знае цялата истина.
Разговорът им протече по следния начин.
— Слушай — каза тя, изтривайки потта от лицето си, и пак млъкна изтощено.
Тя с автоматично движение провери до каква степен е зареден пълнителят и поглади ствола на дулото, още горещо, и като че ли все още димящо след такава отчаяна стрелба. Те отблъснаха една атака на ято рогоноси, пробиха си път до бронирания автомобил, вмъкнаха се вътре и се проснаха върху спуснатите
