предавателя на Ямайка, дето ти даде капелана? Можеш ли да се сетиш кой му я предаде?
— Не знам, но се досещам — с достойнство отвърна Язон.
— Виждам, че нищо не ти е ясно. На Монбар такова не му беше по силите. Той нямаше достъп до конфискуваните ви вещи. Морган не би доверил нищо сериозно на тоя наркоман. Докато на мен ми има пълно доверие.
— Виж ти каква била работата — каза Язон.
— Да, динАлт, ти си мислеше, че те провокират, а онова беше искрен опит с подаване на ръка.
Хауърд замълча, като с привичен жест оправи черната превръзка на окото си, а после неочаквано добави:
— Хенри Морган е много силна личност. Но за съжаление, той е неврастеник, просто психопат. С него не може да се говори за сериозни неща. Ако само знаеше до каква степен ми е писнало от него! Но под знамената на оня малоумник д’Олоне щеше да е още по-идиотско. Докато под твоите знамена, Язон… Отдавна размишлявам над тази възможност.
— Виж ти каква била работата — повтори Язон с абсолютно безизразна интонация.
А какво друга да каже? Предложението на Хауърд изглеуждаше наистина зашеметяващо. Да вбие клин между двамата флибустиерски водача точно преди решаващата битка — та това беше направо подарък на съдбата! Старият принцип — разделяй и владей. Ако флибустиерите освен всичко друго се вкопчат и един в друг, победата му беше в кърпа вързана. Накратко, не биваше да се отказва от такова предложение.
Обаче и да се съгласи беше повече от рисковано. Хауърд сам по себе си едва ли беше способен на многоходови операции, и ако това бяха игри на захитрелия Морган, тогава именно той щеше да се възползва от принципа «разделяй и владей». А на Язон весело щяха да му се посмеят и в най-добрия случай щяха да го хвърлят за закуска на пирянските твари, а в най-лошия — щяха да го изритат в космоса без скафандър.
Не, Тони, такива хора като Язон динАлт са от стара коза яре и такива примитивни провокации могат само да ги разсмеят.
— Чувствам — продължи Хауърд, — че нашият приятел Хенри съвсем ще се омота с тая кампания. И когато рухне всичко, тогава вече ще дойде и нашето време с теб: духваме от тук по най-бързия начин, вземаме си най-нужните хора и най-ценното. Мисон казва, че звездолетът «Овен» струва много скъпо, дори може би повече от цяла планета.
Язон слушаше мълчаливо и дори не кимаше, макар че Хауърд казваше самата истина, Мисон беше наясно с нещата.
— Така че, Язон, кажи ми какво е онова нещо, дето лежи там, в Епицентъра?
— Няма да ти кажа, Тони. Това си е моя лична тайна. Аз и на Морган не се доверих, и на теб няма да я разкрия. Та вие тогава просто ще ми теглите куршума. Няма да съм ви интересен повече.
— Какви ги дрънкаш, Язон! — неистово избухна Хауърд.
— Ти по-добре ми се закълни — усмихна се Язон. — Гръм да ме порази! Сто дяволи да ме разкъсат! Или как още може да се каже?
— Няма да се кълна — спокойно отвърна Хауърд, — но ще ти разкажа още нещо. Знам, че не вярваш в искреността на намеренията ми. Така, само като чу думата «искреност» и се захили криво. Междувпрочем, изобщо нямам нито намерение да те лъжа, нито желание да те убивам. Ти си ми нужен, Язон, и сега ще се опитам да ти го докажа. Знам, че всички пирянци се крият в добре защитен и твърдо екраниран град. Знам, че да се нанасят удари по този град е още по-глупаво, отколкото да стреляме по първите видени от нас гоначи в гората. Знам, че с пирянците човек може да се справи само с хитрост. Трябва да внедрим в редовете им наш човек. Това е единственият път към победата. И накрая, знам, че пирянците търсят среща с теб, Язон. Навярно са слушали много за теб. Това е всичко. Изводите си ги прави сам.
«Брей, Хауърд! — мислеше си Язон. — Брей, че мозък! Нима е възможно толкова да съм го подценил? Да създаде агентурна мрежа, фактически отделно от Морган, да работи на вражеска планета в условията на безумна война. И при това с такъв финес! Ами ако въпреки всичко зад цялата работа стои Морган? Тогава трябва да възкликна: „Брей, Хенри!“ Защото за да го измисли всичко това в подробности… Не! Просто е невъзможно! Истински идиотизъм — да ми праща Хауърд, за да ме изпрати при пирянците! За маниакално недоверчивия Морган това изобщо е немислимо! Значи, все пак Хауърд си играе собствена игра? Нима е време да се съгласявам?»
— Какво сега, длъжен ли съм да ти дам отговор още на момента, Тони?
— Абе нищо не си длъжен. Мисли, колкото искаш. А аз в заключение ще ти кажа само още две думи. Вчера на Пир се приземи супербот от клас «невидим». Другите ни кораби не са го засекли, а аз съм поставил на «Бригето» (тъкмо наврме) съответния локатор. Общо взето, влязох в контакт с човека на борда на този кораб. Човекът също иска да се срещне с теб, Язон. Отскочил е до пирянците просто за вид. Той иска да се срещне с теб. Тайно от Морган. Така че или отивай при пирянците, легенда някаква ще ти измислим, или — което е много по-просто — пообщувай на първо време с тоя човек. Още сега, още докато Морган спи.
— Не разбрах, той какво, на борда при нас ли е? — реши да уточни Язон. — Само не си мисли, Тони, че аз вече съм се съгласил. Въпросът ми се корени в чисто човешкото любопитство.
Хауърд разбиращо се усмихна:
— Какво говориш, Язон, защо ще ми е да го пускам на кораба, ако той изобщо не иска да се вижда с Морган. Той е недалеч оттук, в пространството. Казах ти, че има супербот «невидим». Казва се Ричард Бервик.
— Край, предавам се — каза Язон.
Трябваше да си признае, че бе очаквал такъв номер. Добре че поне Солвиц не беше решил персонално да го посети.
— Добре, Тони, дай ми координатите и позивните му… Или мислиш да ни организираш среща?
— Много е просто — каза Хауърд. — Качваш на един обикновен боен катер и излизаш в космоса. Той сам ще те намери.
— Добре. Само че аз ще летя с Мета. На два катера.
— Както искаш. — Хауърд нямаше възражения. — Три ще ти дам, стига само да кажеш. За останалото ще поговорим когато се върнеш.
Язон беше терзан от съмнения до самия старт дали изобщо ще им позволят да напуснат кораба. Ако това беше някакъв примитивен капан, всичко трябваше да свърши още до шлюза. А ако не, тогава пак имаше два варианта. Първият: там наистина го чакаше Бервик. Значи, уважаемият Гарант на стабилността ще му обясни какво става. Бервик беше такава сила, която спокойно можеше да му осигури закрила срещу флибустиерите. А пък ако там нямаше дори и следа от Бервик, тогава
— Язон — запита го Мета, — ти изобщо разбираш ли какво става?
— Засега с големи усилия — честно си призна той.
А автентичният, добре познат глас на Бервик вече звучеше в слушалките:
— Язон, десетсекундна готовност, давам сигнал с фината настройка. Вървете строго по пеленга към стиковъчния ми модул. Как ме разбра?
— Какво дробите, Язон? — това беше първият въпрос, с който той ги посрещна когато свалиха шлемовете и захвърлиха ръкавиците, разкопчаха скафандрите и седнаха удобните меки кресла около масичката с напитки и плодове.
Корабът на Бервик беше доста скромен по размери, но съгласно системите за външна безопасност и оборудване на вътрешните помещения отговаряше на най-последните изисквания на армейската техника. Едновременно с това и беше обзаведен не без претенции за разкош. Кают-компанията тук абсолютно имитираше обстановката на някакъв супермодерен офис на някаква промишленоразвита планета. Всичко — от изкуствената гравитация и естествените аромати до видеопрозорците и стените, облепени с тапети с изображения на цветя.
— Страхотен супербот! — прошепна Мета, не успяла да сдържи възторга си. — Ех, и ние да си
