Робърт Шекли
Разрешително за престъпник
Том Рибаря нямаше представа, че ще стане престъпник. Голямото червено слънце бе застанало точно над хоризонта и сякаш влачеше след себе си своя малък жълт събрат. Селцето, малко и спретнато, единствената бяла точка сред буйната зеленина на планетата, блестеше под лъчите на двете си летни слънца.
Том тъкмо се събуждаше в къщата си. Беше висок загорял млад човек с присвитите очи на баща си и неангажираното отношение на майка си към всякакво усилие. Не бързаше за никъде — до есенните дъждове нямаше да има риболов, така че нямаше и истинска работа за рибар. Дотогава щеше да се шляе и да поправя принадлежностите си.
— Покривът трябва да е червен — долетя викът на Били Бояджията отвън.
— Църквите никога не са с червени покриви — извика Ед Тъкача в отговор.
Том се намръщи. Понеже не го касаеха пряко, бе забравил промените, настъпили в селото през последните две седмици. Обу си панталоните и се отправи към централния площад.
Първото нещо, което видя там, бе големият нов надпис, който гласеше: „В ОЧЕРТАНИЯТА НА СЕЛОТО НЕ СЕ ДОПУСКАТ ЧУЖДЕНЦИ“. На цялата планета Ню Делауеър нямаше никакви чужденци. Навсякъде се простираха само гори и сред тях бе селото им. Надписът чисто и просто трябваше да засвидетелства определена политика.
На самия площад имаше църква, затвор и поща, издигнати срещу пазара само за две трескави седмици. Никой нямаше представа какво да прави с тези постройки, защото селото бе просъществувало без тях в продължение на повече от двеста години. Сега, разбира се, трябваше на всяка цена да бъдат построени.
Ед Тъкача стоеше пред новата църква и се взираше нагоре с примижали очи. Били Бояджията едва пазеше равновесие по стръмния покрив, а русият му мустак бе щръкнал недоволно. Отдолу се бе събрала малка тълпа зяпачи.
— По дяволите, човече — продължаваше Били Бояджията. — Казвам ти, че четох за това миналата седмица. Покривите винаги са червени. Никога не са бели.
— Бъркаш с нещо друго — възрази Тъкача. — Ти какво ще кажеш, Том?
Том сви рамене, защото нямаше мнение по въпроса. В този момент дотича кметът. Беше обилно изпотен, а широката му бяла риза се вееше над издутия корем.
— Слез! — извика той на Били. — Току-що го видях. Пише „малко червено училище“, а не „църква“.
Били се ядоса. Винаги беше мрачен — като всички бояджии. След като обаче миналата седмица кметът го направи началник на полицията, направо бе станал избухлив.
— Нямаме никакво малко червено училище — възрази той и заслиза по стълбата.
— Ще трябва да построим — каза кметът. — При това много бързо.
Той погледна към небето. Тълпата неволно също погледна нагоре. Не се виждаше нищо.
— Къде са момчетата на Дърводелеца? — попита кметът. — Сид, Сам, Марв… къде сте?
Някъде от тълпата се появи главата на Сид Дърводелеца. Все още беше с патерици, защото миналия месец бе паднал от едно дърво, докато търсеше яйца на птички. Дърводелците никак не ги биваше да се катерят по дърветата.
— Другите са в кръчмата на Ед Бирата — отвърна Сид.
— Че къде другаде ще са? — подвикна Мери, жената на Водоносеца от тълпата.
— Иди ги повикай — каза кметът. — Трябва да построят малко училище и то бързо. Кажи им да го направят край затвора. — После се обърна към Били, който вече беше на земята и добави: — Били, ти ще го боядисаш в хубаво ярко червено отвътре и отвън. Много е важно.
— Кога ще получа полицейска значка? — попита Били. — Четох, че началниците на полицията трябвало да имат значки.
— Направи си я сам — отговори кметът и избърса чело с ръкава на ризата си. — Горещо е. Не знам защо този инспектор реши да дойде през лятото… Том! Хей, Том! Имам важна работа за теб. Ела тук, ще ти кажа каква е.
Прегърна Том през рамо и го поведе към къщата си по единствената павирана улица на селото, покрай пустеещия пазар. В старо време и тази улица беше покрита с кал, но старото време бе свършило преди две седмици и сега улицата беше покрита с трошен камък. Да се ходи бос по нея бе неприятно и затова селяните предпочитаха да минават през дворовете на съседите си. Кметът обаче ходеше по нея заради принципа.
— Кмете, слушай — каза Том, — сега съм в почивка…
— Във време като това никой не може да си почива — възрази кметът. — Може да пристигне всеки момент.
Въведе Том у дома си и седна на голямото кресло, което беше поставено до галактическата радиостанция.
— Том — заговори кметът веднага, — би ли искал да си престъпник?
— Не знам — отвърна Том. — Какво е престъпник?
Кметът се размърда неловко и сложи ръка върху радиостанцията за по-голям авторитет.
— Ето какво е — каза той и започна да обяснява.
Том слушаше, но колкото повече чуваше, толкова по-малко му харесваше. За всичко беше виновна радиостанцията. Защо не беше развалена наистина? Преди две седмици никой не вярваше, че някога ще проработи. Беше събирала прах в кабинета на кмета година след година, поколение след поколение. Последната безжизнена връзка с Майката Земя. За последен път Земята бе говорила с Ню Делауеър, Форд IV, Алфа Кентавър, Нуева Еспаня и няколко други колонии от Обединените демокрации преди двеста години. След това контактите бяха прекъснали. Изглежда на родната планета имаше война. Ню Делауеър с едничкото си село беше твърде далечна и твърде незначителна колония, за да вземе някакво участие. Жителите й бяха очаквали новини, но напразно. После бе започнала чумата, покосила две трети от населението.
Постепенно селото се бе съвзело и хората се бяха научили сами да правят каквото им е необходимо. Земята бе забравена.
В продължение на двеста години.
И тогава, преди две седмици, древната радиостанция се разкашля и оживя. В продължение на няколко часа само пращя, а събралите се около къщата на кмета селяни чакаха.
Най-накрая се появи и човешка реч:
— … Ню Делауеър, Ню Делауеър, чувате ли ме?
— Да, да, чувам ви — извика кметът.
— Колонията все още ли съществува?
— Разбира се — отговори кметът гордо.
След това гласът по радиото стана строг и официален:
— Не сме влизали в контакт с Външните колонии от много време поради неизяснени условия тук при нас. Сега всичко е наред. Остава малко прочистване. Вие от Ню Делауеър все още сте колония на Земната империя и сте подчинени на нейните закони. Признавате ли този статут?
Кметът се поколеба. Във всички книги за Земята тя се споменаваше като „Обединени демокрации на Земята“. Е, за две столетия не бе изключено да са променили името.
— Все още сме лоялни на Земята — отговори кметът с подобаващо достойнство.
— Отлично. Това ще ни спести необходимостта да изпращаме експедиционен корпус. От най-близката колония при вас ще дойде инспектор, за да се увери, че спазвате обичаите, законите и традициите на Майката Земя.
— Какво? — попита кметът с тревога.
Строгият глас стана още по-строг:
— Разбира се, давате си сметка, че във Вселената има място само за интелигентни същества. За човека! Всички други трябва да бъдат прогонени, унищожени, смазани. Не можем да позволим около нас да се спотайват врагове. Сигурен съм, че ме разбирате, генерале.
— Не съм генерал. Аз съм кмет.
