ДЖУЛИЯ
Защото вас обича тя навярно
тъй, както вий — синьората. А ето,
любящата ви чака без надежда,
любимата дори не ви поглежда —
и туй, че в любовта все тъй върви,
причина бе за моето „уви!“.
ПРОТЕЙ
Добре, добре! Но пръстена занес й,
с това писмо към него, и спомни й
за обещания чаровен образ.
Донес го после в стаята ми, дето
ще ме намериш в скръб и самота!
ДЖУЛИЯ
Дали се би заела нейде друга
със толкова мъчителна услуга?
Наивни мой Протей, ти сам наемаш
лисичка твоите пилета да пази,
ала и аз, наивница, те жаля,
когато ти направо ме презираш!…
Но той обича я — затуй презря ме,
пък аз обичам го — затуй го жаля!
На тръгване му дадох този пръстен,
за да му спомня моята любов,
и праща ме сега — злочест посланик! —
да прося, без охота да получа,
да нося, без желание да връча,
да хваля, без да искам да ми вярват.
Ако на него съм служител предан,
ще изменя на себе си тогава!
Какво да сторя? Само туй остава:
хвалител да му бъда толкоз хладен,
че той да бъде предано предаден!
Добрутро, уважаеми! Аз диря
синьора Силвия. Къде е тя?
СИЛВИЯ
Ако е тук пред теб, какво би сторил?
ДЖУЛИЯ
Помолил бих я най-напред да чуе
молбата, със която съм изпратен.
СИЛВИЯ
Изпратен от кого, любезни момко?
ДЖУЛИЯ
От моя господар, синьор Протей.
СИЛВИЯ
Ах, да! Разбирам. За един портрет,
нали така?
ДЖУЛИЯ
Отгатнахте, синьора.
СИЛВИЯ
Подай го, Урсула!… Връчи това
на господаря си и му кажи,
че образът на Джулия, която
той вече е забравил, би подхождал
на стаята му по-добре от този.
ДЖУЛИЯ
Госпожо, прочетете туй писмо!…
Ах, извинете! Сбърках! Дал съм друго!
Върнете ми го! Вашето е туй!
СИЛВИЯ
Не, дай го да му хвърля един поглед!
ДЖУЛИЯ
Не мога! Ще прощавате, синьора!
СИЛВИЯ
Защо да го отварям? Няма нужда.
И без да го чета, отлично зная,
че господарят ти го е натъпкал
