дали апартаментът им е удобен, дали той би могъл да стори нещо, за да бъде пребиваването й по-приятно. Дори бе в течение — Бог знае откъде! — че тя събира миниатюрни птички.
— Видях една, която беше чудесна. Ще ви я изпратя — каза Демирис.
Лари се появи и двамата с Катерин си тръгнаха.
— Какво ще кажеш за Демирис? — попита той.
— Чаровен е. Не се учудвам, че ти е приятно да работиш при него.
— И ще продължавам да работя.
В гласа му имаше непреклонност, която Катерин не разбра.
На другия ден тя получи красива порцеланова птичка.
Срещна се с Демирис още два пъти след това — веднъж, когато отиде с Лари на конни надбягвания, и втори път — на Коледното празненство във вилата му. Всеки път той полагаше усилия да е изключително мил с нея. Като цяло Катерин го смяташе за изключителна личност.
През август започна Атинският фестивал. Два месеца в Иродос Атикус — древния амфитеатър в подножието на Акропола — имаше представления на пиеси, балети и опери, концерти. Катерин ходи на няколко представления с Лари, а когато той отсъстваше — с граф Папас. Беше увлекателно да гледа антични пиеси в оригиналната им среда, представени от нацията, която ги беше създала.
Една вечер след представлението на „Медея“ Катерин и граф Папас се заприказваха за Лари.
— Той е интересен човек — рече граф Папас. — „Полимеханос“.
— Какво означава това?
— Трудно е да се преведе — отговори замислено графът. — Означава „богат на идеи“.
— Искате да кажете „изобретателен“?
— Да, но нещо повече от това. Някой, който винаги има нова идея, нов план.
— „Полимеханос“ — повтори Катерин. — Такова е момчето ми.
Над тях грееше красива, почти пълна луна. Нощта беше благоуханна и топла. Те вървяха през Плаката към площад „Омония“. Точно когато пресичаха улицата, за ъгъла изскочи кола и се устреми право към тях. Графът бързо дръпна Катерин.
— Идиот! — извика той след изчезващия шофьор.
— Тук май всички карат така — каза Катерин.
Папас печално се усмихна.
— Знаете ли защо? Гърците така и не успяха да свикнат с автомобилите. В сърцата си те все още яздят магарета.
— Шегувате се.
— За съжаление не. Ако искаш да ги разбереш, не бива да четеш пътеводителите, а само древногръцките трагедии. Истината е, че все още принадлежим на други векове. Емоционално сме много първични. В нас има велики страсти, огромна радост и дълбоки страдания и не сме се научили как да ги прикриваме цивилизовано.
— Не съм убедена, че е лошо — отвърна Катерин.
— Може би не е. Но то изопачава действителността. Когато ни наблюдават чужденците, не виждат това, което си мислят, че виждат. Все едно гледат далечна звезда. Всъщност се вижда не звездата, а отражение на миналото.
Стигнаха площада. Поеха покрай редица магазинчета с табели на витрините: „Предсказване на бъдещето.“
— Тук има много гадатели, нали? — попита Катерин.
— Ние сме суеверен народ.
Катерин поклати глава.
— Аз не вярвам.
Минаха покрай малка таверна. На витрината имаше написана на ръка табела:
— Вярвате ли във вещици? — попита граф Папас.
Катерин го погледна, за да види дали се шегува. Лицето му беше сериозно.
— Само в нощта на Вси светии.
— Под вещица или магьосница нямам предвид летящи метли, черни котки и врящи котлета.
— А какво?
Папас кимна към табелата.
— Мадам Пирис е магьосница. Може да познава миналото и бъдещето.
Той видя скептичното изражение на Катерин.
— Ще ви разкажа една история. Преди много години началник на полицията беше един човек на име Софоклис Василис. Беше ми приятел и аз използвах влиянието си, за да му помогна да получи служба. Беше много честен човек. Някои хора се опитаха да го подкупят и като не успяха, решиха, че трябва да бъде премахнат. — Графът хвана Катерин за ръка, пресякоха улицата към парка. — Един ден Василис дойде да ми каже, че го заплашват със смърт. Беше смел човек, но тази заплаха го безпокоеше, защото идваше от един могъщ безмилостен гангстер. Бяха определени детективи, които да охраняват Василис, но въпреки това той имаше тревожното чувство, че му остава още малко да живее. Тогава дойде при мен.
Катерин го слушаше омаяна.
— Какво направихте?
— Посъветвах го да отиде при мадам Пирис.
Той замълча, мислите му блуждаеха в тъмните лабиринти на миналото.
— И отиде ли? — попита най-накрая Катерин.
— Какво? О, да. Тя му каза, че смъртта ще го настигне неочаквано и бързо, и го предупреди да се пази от лъв по пладне. В Гърция няма лъвове освен няколко крастави лъва в зоологическата градина и каменните лъвове на Дилос.
Катерин усещаше напрежението в гласа му.
— Василис отиде лично в зоологическата градина, за да провери сигурни ли са клетките, проучи дали наскоро в Гърция не са докарани други диви животни — нямаше такова нещо. Мина една седмица, без да се случи нищо, и Василис реши, че старата магьосница не е познала и че той е суеверен глупак, защото й е повярвал. Една събота сутрин минах покрай полицейския участък, за да го взема. Синът му имаше рожден ден — ставаше на четири годинки и щяхме да отидем с кораб до Кирос, да празнуваме. Спрях пред участъка точно когато часовникът на кметството биеше дванадесет часа. Щом стигнах входа, вътре в сградата се чу страхотен взрив. Втурнах се към кабинета на Василис. — Графът говореше трудно и мъчително. — Нищо не беше останало — и от кабинета, и от Василис.
— Какъв ужас! — промълви Катерин.
Продължиха да вървят мълчаливо.
— Но магьосницата не е познала, нали? — попита Катерин. — Не е бил убит от лъв.
— Напротив. Полицаите пресъздадоха случилото се. Както ви казах, беше рожденият ден на сина му. Бюрото на Василис било отрупано с подаръци за детето. Някой донесъл за подарък една играчка и я сложил на писалището.
Катерин почувства, че пребледнява.
— Играчка лъвче.
Граф Папас кимна.
— Да.
„Пази се от лъв по пладне.“ Катерин потръпна.
— Направо настръхвам.
Той я погледна съчувствено.
— При мадам Пирис не се ходи за забавление.
Бяха пресекли парка и излязоха на улица „Пиреос“. Минаваше свободно такси, графът го спря и след десет минути Катерин си беше у дома.
