половината.
— За Бога, та ние можем да стигнем до Китай! — възкликна той.
Радиото мълчеше. Изведнъж отново оживя и прогърмя.
— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Имате разрешение за аварийно кацане. Ние ще ви водим.
— Разбрано. — Лари изключи копчето и се обърна към Метаксас. — Изхвърли горивото — нареди той.
Метаксас преглътна и заекна от възмущение:
— Да… изхвърля горивото ли?
— Нали ме чу, Пол. Остави само колкото да кацнем.
— Но, Лари…
— По дяволите, недей да спориш! Ако кацнем с наполовина пълен резервоар, ще ни вземат документите за летци, преди да сме се усетили.
Метаксас намръщено кимна и посегна към ръчката за изпомпване на горивото. Започна да го изхвърля, следейки внимателно уредите. След пет минути навлязоха в мъглата — мек бял памук, който обгръщаше всичко, виждаше се само мъждиво осветената пилотска кабина. Усещането беше зловещо — бяха откъснати от времето, от пространството, от останалия свят. За последен път Лари беше преживявал такова нещо в тренажора. Но там нямаше рискове. Тук беше въпрос на живот и смърт. Запита се какво ли чувства пасажерката им. Надяваше се да получи сърдечна криза. Диспечерската кула в Амстердам отново се включи.
— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Ще ви водя на ваша отговорност. Моля следвайте точно указанията ми. Следим ви на нашия радар. Завийте три градуса на запад и поддържайте тази височина до по-нататъшни указания. При сегашната ви скорост трябва да се приземите след осемнадесет минути.
Гласът по радиото звучеше напрегнато. Има основание, мрачно си помисли Лари. Една малка грешка, и самолетът ще се вреже в морето. Направи корекцията на курса и отстрани от съзнанието си всичко освен гласа — единствената му надежда за оцеляване. Управляваше самолета, сякаш той беше част от самия него, управляваше го със сърцето си, с душата и разума си. Смътно усещаше Пол Метаксас, който се потеше до него и непрестанно съобщаваше показанията на приборите с тих, напрегнат глас. Ако се измъкнеха живи, заслугата щеше да е на Лари. Лари никога не беше виждал такава мъгла. Тя беше призрачен враг, който го нападаше от всички страни, заслепяваше го, привличаше го, подмамваше го да направи една-единствена фатална грешка. Летеше в небето с двеста и петдесет мили в час, без да вижда нищо отвъд прозорците на кабината. Пилотите мразеха мъглата и основното им правило гласеше: издигни се над нея или слез под нея, но никога не оставай в нея! Сега обаче нямаше никакъв изход, защото летеше към невъзможна цел по прищявка на една разглезена уличница. Беше безпомощен — във властта на приборите, които можеха да се повредят, и на мъжете на земята, които можеха да сгрешат. Безплътният глас отново прозвуча и на Лари му се стори, че дочува в него нови, неспокойни нотки.
— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Навлизате в първия етап на насоката за приземяване. Пуснете задкрилките и започнете слизане. Слезте на две хиляди фута… на хиляда и петстотин… на хиляда фута…
Все още не се забелязваше нищо от летището под тях. Намираха се дявол знае къде. Той чувстваше земята, която се надигаше да срещне самолета.
— Намалете скоростта на сто и двадесет… спуснете колесника… намирате се на шестстотин фута… скорост сто… намирате се на четиристотин фута…
Все още нито знак от проклетото летище! Обгръщащата ги памучна пелена изглеждаше още по-гъста. Челото на Метаксас лъщеше от пот.
— Къде, по дяволите, е това летище? — прошепна той.
Лари хвърли бърз поглед към високомера. Стрелката слизаше към триста фута. Слезе под триста. Земята се приближаваше към тях със скорост сто мили в час. Високомерът показваше само сто и петдесет фута. Имаше някаква грешка. Би трябвало вече да е забелязал светлините на летището. Напрягаше се да види нещо пред самолета, но срещу тях летеше само коварната заслепяваща мъгла.
Лари чу гласа на Метаксас — напрегнат и дрезгав:
— Вече сме на шестдесет фута. Все още нищо.
— Четиридесет фута.
Нищо нямаше да излезе от това. Още две секунди, и щяха да преминат предела за безопасност и да се разбият в земята. Лари трябваше да вземе незабавно решение.
— Ще се издигнем отново — каза той.
Ръцете му на лоста се напрегнаха. Лари го издърпа назад и точно в този миг на земята пред тях просветна редица електрически стрелки, очертаващи пистата за кацане. След десет секунди вече се движеха по земята към сградата на аерогара Схипхол.
Когато спряха, Лари изключи моторите с безчувствени пръсти и дълго седя неподвижен. Най-после се изправи на крака и с изненада установи, че пръстите му треперят. Усети странна миризма и се обърна към Метаксас. Той смутено се ухили и рече:
— Извинявай, посрах се.
— И за двама ни — кимна Лари.
Обърна се и влезе в салона за пътниците. Кучката си седеше и спокойно прелистваше списанието. Лари я разглеждаше и му идеше да я наругае, умираше от желание да разбере подбудите й. Сто на сто беше разбрала, че през последните няколко минути животът й е висял на косъм, но въпреки това седеше спокойна, сякаш това не я засяга, и окото й не трепваше.
— Амстердам — съобщи Лари.
Пътуваха към Амстердам в пълно мълчание. Ноел седеше на задната седалка на мерцедеса, а Лари при шофьора отпред. Метаксас остана на летището, за да се погрижи за зареждането на самолета. Мъглата още беше гъста и пътуваха бавно, но когато стигнаха Линденплац, започна да се вдига.
Пресякоха градския площад, река Амстел и спряха пред хотел „Амстел“. Във фоайето Ноел каза на Лари:
— Ще ме вземете довечера точно в десет часа.
После се обърна и се отправи към асансьора: директорът на хотела се кланяше и раболепничеше по петите й. Пиколото отведе Лари в малка неудобна стаичка на първия етаж, откъм вътрешния двор. Намираше се точно до кухнята и през стената се чуваше тракането на съдове, долавяха се смесени миризми на готвено.
Лари я огледа и отсече:
— Тук не бих сложил и кучето си!
— Съжалявам — извини се пиколото. — Мис Паж поиска за вас най-евтината стая, която имаме.
„Добре — рече си Лари, — ще намеря начин да се преборя с нея. Константин Демирис не е единствен в света с частни самолети. От утре ще се разтърся. Познавам мнозина от богатите му приятели. Поне пет-шест ще бъдат адски доволни да ме вземат на работа. — Но после си помисли: — Не и ако Демирис ме уволни. Допусна ли го, никой няма да ме погледне. Горе главата!“ Банята се намираше в дъното на коридора. Лари разопакова багажа си и тръгна да се къпе, после си каза: „По дяволите, защо трябва да се къпя заради нея? Нека й мириша на пръч!“ Изпитваше силна нужда да пийне нещо и отиде в бара на хотела. Пиеше третото мартини, когато погледна часовника и видя, че е десет и петнадесет. Тя беше казала: „Точно в десет часа.“ Изведнъж го обхвана паника. Хвърли бързо няколко банкноти на тезгяха и тръгна към асансьора. Ноел беше настанена в императорския апартамент на петия етаж. Той се усети, че тича по дългия коридор, и се нахока, че й позволява да го разиграва. Почука на вратата, в ума му се въртяха извинения за закъснението. Никой не отговори. Лари натисна бравата — беше отключено. Влезе в голямата, луксозно обзаведена дневна, огледа се колебливо и извика:
— Мис Паж!
Никакъв отговор. Ето какво е целяла.
„Коста, мили, много съжалявам, но те предупредих, че на него не може да се разчита. Казах му да ме
